— Е, хайде, влизайте и сядайте по местата си! Загубихме доста от сутринта, тъй че трябва да наваксаме с уроците днес.
Никой не изглеждаше склонен да му напомня, че той е последният дошъл. Послушахме го и насядахме по местата си. Той изглеждаше разсеян и дори раздразнителен, сякаш бяхме някаква досадна задача, която да изпълни и да му се маха от главата. Започна да ни учи на едно дълго стихотворение за различните крале на Шестте херцогства и какво сме запомнили, но вместо да ни учи на части, както мама ме беше учила на „Дванайсетте целебни билки“, ни го изреди цялото и после започна да ни кара да го повтаряме. Нито един не стигна по-натам от третия крал, да не говорим за всичките двайсет и трима, и той изрази разочарованието си най-подробно. Каза стихотворението отново, много бързо. Лютиче успя да изреди четири от куплетите, общо взето правилно. Елм се разхлипа, когато Фицбдителен я накара да стане и да се опита да ги каже. А после той впи очи в мен и усетих, че ме изпълни и решимост, и страх, докато ставах бавно.
Спасиха ме далечни викове, последвани от думкане все едно някой блъскаше упорито по далечна врата. Фицбдителен се намръщи и отиде до вратата. Погледна в коридора и се намръщи още повече. Понечи да затвори вратата и тогава чухме дълъг и смразяващ писък.
— Стойте тук! — каза учителят ни. — Ей сега ще се върна.
И тръгна по коридора, а след това чухме как затича. Заспоглеждахме се. Лютиче се размърда и стана. Направи две крачки към вратата.
— Той каза да стоим тук — напомни му Настойчивост. Останахме по местата си, заслушани в приглушените викове. Настойчивост ме погледна и каза: — Ще ида да видя какво става.
— И аз — настоях.
— Не — спря ме той, а когато му се озъбих, обясни: — Не искам писарят да ви се ядоса, лейди Пчеличка. Ще изтичам да видя и ще се върна веднага.
Усмихнах му се и отвърнах вежливо:
— И аз.
— Ще си докарат белята двамата — подхвърли обнадеждено Лея на Елм.
Хвърлих на двете най-язвителния поглед, който можах да докарам, и след това с Настойчивост отидохме до вратата и надникнахме. Не видяхме нищо, но виковете се усилваха. Чуваха се звуци като от кухните, когато блъскаха тенджери. Настойчивост ме погледна и прошепна невярващо:
— Мечове?
Помислих, че е глупав, но не можах да измисля какво друго може да е.
— Може би нещо около Зимния празник? — предположих.
Очите му светнаха в радостно очакване.
— Може би.
А после някакъв мъж изрева гневно.
— Може би не — каза Нас и усмивката му повехна.
— Стойте тук и тихо — казах на другите, които се бяха струпали на вратата зад нас, и с Нас излязохме в коридора.
Опипах да се уверя, че ножът на майка ми си е на колана ми. Сърцето ми тупкаше силно, докато стъпвах безшумно след Настойчивост по коридора. Когато стигнахме до ъгъла, изпитах силно облекчение, като видях Ревъл да бърза към нас. Носеше нещо, притиснато на кръста му, нещо много тежко според това как го караше да залита. Двамата затичахме към него и извиках:
— Какво става? Чухме викове и писар Фицбдителен ни остави, за да иде да…
Ревъл се олюля и рамото му се удари в стената. Краката му се подвиха и той се свлече на пода. Беше вдигнал ръка, когато се блъсна в стената, и тя остави дълга кървава ивица, докато той се свличаше. Онова, което носеше, се оказа пръчка, щръкнала под ребрата му. Стрела. Беше я стискал, докато залиташе напред, и изпъшка:
— Бягайте. Скрийте се. Бързо!
А после умря. Просто така, за миг: свърши. Зяпнах го с пълното съзнание, че е мъртъв, и се зачудих защо Настойчивост се наведе, сложи ръка на рамото му, взря се в лицето му и каза:
— Икономе? Ревъл, какво стана? — Сложи разтрепераната си ръка на ръката на Ревъл, която пак бе стиснала щръкналата от тялото му стрела. Беше червена.
— Той е мъртъв — промълвих и стиснах Настойчивост за рамото. — Трябва да направим каквото ни каза. Трябва да предупредим другите. Трябва да избягаме и да се скрием.
— От какво? — попита Настойчивост ядосано.
Бях също толкова ядосана.
— Ревъл каза да бягаме. Умря, за да ни каже да бягаме! Хайде!
Бях го хванала за ризата и го задърпах. Затичахме. Едва успявах да не изоставам. Стигнахме до класната стая и се втурнахме вътре.
— Бягайте. Скрийте се! — викнах и всички ме зяпнаха все едно съм луда.
— Става нещо лошо — продължих. — Икономът е мъртъв, прострелян. Трябва да бягаме!
Лея ме погледна намръщено.
— Тя само се опитва да ни вкара в беля.
— Не — извика Настойчивост. — Няма време! Преди да умре Ревъл каза да бягаме и да се скрием. — Изпъна ръката си, алена от кръвта на Ревъл. Елм изпищя, а Лютиче отскочи назад и падна.
Умът ми работеше бясно.
— Ще минем през южното крило до оранжерията. Оттам през кухненската градина и в кухните. Знам едно място, където да се скрием.
— Трябва да се махнем от къщата — каза Настойчивост.
— Не. Мястото е добро, никой няма да ни намери — уверих го.
— Искам мама! — изхлипа Елм.
Побягнахме.
