Входът беше затворен. Потупах по вратата, после почуках. Долепих ухо до нея. Нито звук. Бяха ме послушали и бяха тръгнали по прохода. А вратата по някакъв начин се беше захлопнала.
Не можех да вляза. Настойчивост надникна иззад ъгъла и прошепна високо:
— Побързай! Влизай вътре!
— Не мога. Затворили са вратата. Не мога да отворя от тази страна.
Гледахме се продължително. После той каза тихо:
— Ще преместим сандъците да скрият входа. После идваш с мен до конюшните.
Кимнах, мъчех се да сдържа сълзите и хлиповете си. Повече от всичко жадувах да съм скрита и на безопасно в стените. Това си беше моето място, моето специално скривалище, а сега, когато най-много ми трябваше, ми беше отнето. Болката от тази нечестност беше някак си едва ли не по-голяма от страха. Настойчивост избута изрядно сандъците до стената. Стоях и ги гледах вторачено. Страхът в мен се надигаше. Докато бях имала план, убежище, където да избягам, бях съсредоточена и спокойна. Сега единственото, за което можех да мисля, беше, че Ревъл е мъртъв и че в къщата се води някаква битка. Във Върбов лес. В кроткия, спокоен Върбов лес. Беше ли проливана кръв тук преди? И къде беше татко ми, когато най-много ми трябваше?
После, все едно че бях малката му сестра, Настойчивост ме хвана за ръка и каза:
— Ела. Тате ще знае какво да направим.
Премълчах, че бягането през откритото до конюшните ще е дълго и опасно. Последвах го — оставихме вратата към кухните отворена — и излязохме в снега. Затичахме през откритата градина по собствените ни дири до оранжерията, но не влязохме в нея. Вместо това последвах Настойчивост тихо, щом той се присви до стената. Промъкнахме се под храстите, като се стараехме да не съборим снега, затрупал клоните им.
Някакъв мъж извика: „Сядай! Сядай долу, не мърдай!“ Настойчивост явно също го чу, но ме поведе точно натам. Беше като че ли най-лошото нещо, което можехме да направим, но въпреки това продължих след него.
Стигнахме до ъгъла и спряхме. Храстите зеленика растяха тук нагъсто, бодливите им зелени листа и светлочервените плодове бяха в рязък контраст със снега. Свихме се като зайци и зяпнахме гледката пред нас.
Хората на Върбов лес бяха събрани като стадо овце на алеята пред главния вход. Хора, които бях познавала през целия си живот. Готвачката Нътмег беше прегърнала Тавия и гледаше непокорно нападателите. Познах менестрелите по пъстрите им облекла. Бяха се присвили един до друг и се озъртаха уплашено. Грижливка се беше присвила от страх и се полюшваше напред-назад окаяно. Слугинята на Шън беше до нея, стиснала с ръка разкъсаната предница на роклята си. Беше боса. Трима едри мъже на коне гледаха отгоре хората, които бяха събрали като стадо. Стори ми се, че съм виждала един от тях, но не бях сигурна къде. И тримата държаха окървавени мечове. Единият все още викаше на всички: „Сядай, сядай долу!“ Само малцина му се подчиняваха. Отстрани в снега лежаха по очи два трупа, неподвижни, червеното разтапяше снега около тях.
Единият беше Фицбдителен. Познах го по хубавото палто, познах фино ушитите му панталони. Бях ги видяла само преди малко и знаех, че е той, но умът ми не искаше да го приеме.
— Не виждам татко — прошепна Настойчивост.
Кимнах. Чак сега забелязах няколко души от конюшните, но баща му не беше сред тях. Мъртъв ли беше, или се беше скрил?
От къщата излезе някаква жена и тръгна към пленниците. Изглеждаше съвсем обикновено, просто една пълничка жена на средна възраст, облечена топло. Носеше кожени ботуши и дебела вълнена пелерина, и кожена шапка. Закръгленото ѝ лице и полюшващите се кафяви къдрици ѝ придаваха почти весел вид. Отиде при мъжа, който продължаваше да вика на хората да седнат, и го погледна отдолу. Гласът ѝ прокънтя ясен, когато го попита нещо, но беше на непознат за мен език. Отрицанието му беше ясно на който и да е език.
Тя извиси глас и заговори на пленниците. Говорът ѝ беше странен, но разбирах какво казва.
— Едно момче е донесено тук, наскоро. Може би през последните пет години, но по-вероятно — през последните няколко месеца. Кожата му е бяла като сняг, косата му също толкова бяла. Дайте ни го и си отиваме. Може да е дете или юноша, може да е мъж на средна възраст. Ще го познаем, когато го видим. Не е тук, но сигурно знаете за кого говорим. — Замълча, за да изчака отговор, след това добави успокоително: — Той не е един от вас; винаги е бил наш и искаме само да го върнем у дома. Нищо лошо няма да го сполети и ако ни кажете къде е, никой повече няма да пострада.
Думите ѝ бяха премерени и спокойни, почти вежливи. Видях как прислужниците се заспоглеждаха. Тавия се дръпна от ръката на готвачката и повиши глас:
— Няма такъв тука. Единственият новодошъл беше мъжът, когото убихте, писарят. Всички останали работят тук от години и са родени тук, в селото. Вече видяхте менестрелите — те са единствените чужди тука! — Думите ѝ заглъхнаха в хлип. Менестрелите уплашено се присвиха един до друг.
— Лъжеш! — обвини я онзи, който беше викал. Тя се присви от страх и вдигна ръце да си запуши ушите, сякаш думите му бяха заплаха сами по себе си.
