Звуците откъм централната част на къщата бяха ужасяващи — приглушени викове, трясъци и мъжки ревове. Някои от по-малките деца скимтяха и хлипаха. Хванахме се за ръце и затичахме. Когато стигнахме до оранжерията, помислих, че може би можем да се скрием тук, но реших, че малките ще се разпищят, ако влязат въоръжени мъже. Не. Имаше само едно скривалище, където нямаше да ни чуят, и колкото и да не исках да го споделя с тях, нямах друг избор. Стиснах устни. Бях дъщеря на баща си и в негово отсъствие аз бях господарката на Върбов лес. Когато бях помогнала на просяка в града, мислех, че съм храбра. Но онова беше за показ, за да види татко ми. Сега трябваше наистина да съм храбра.
— Навън и към кухните — казах.
— Ама вали сняг! — проплака Елм.
— Трябва да стигнем до конюшните и да се скрием там! — настоя Настойчивост.
— Не. Следите в снега ще издадат къде сме отишли. Кухненските градини са вече отъпкани. Преминаването ни няма да личи толкова много. Хайде. Моля ви! — Последното го казах отчаяно, като видях упоритото му изражение.
— Ще ти помогна да ги заведеш дотам, но после ще ида до конюшните и ще предупредя баща ми и другите.
Не можех да споря с него, тъй че само кимнах и казах на другите:
— Хайде!
— И тихо! — заповяда им Настойчивост.
Кухненските градини бяха занемарени от месец и сняг бе затрупал лехите ревен, магданоз и копър. Градината никога не ми беше изглеждала толкова голяма. Елм и Лея се бяха хванали за ръце и хленчеха. Щом се доближихме до кухненската врата, Настойчивост ни махна да спрем. Стъпи на затрупания със сняг праг, долепи ухо до вратата, вслуша се и след това рязко я отвори.
Зяпнах ужасена. Нещо ужасно се беше случило тук. Самуни прясно изпечен хляб бяха пръснати на пода, плешка месо гореше на огъня… и нямаше никой. Никой. Кухните никога не бяха празни, не и през деня. Елм ахна от ужас, че майка ѝ я няма, а Лея ме изненада с присъствието на духа си, като плесна ръка на устата на приятелката си, за да не изпищи.
— След мен! — прошепнах им.
Щом ги поведох към килера, Настойчивост каза тихо:
— Това е глупаво! Няма да има място за всички ни. Трябва да се скрием в оранжерията.
— Не — казах му, клекнах и пропълзях зад струпаните сандъци. За мое огромно облекчение капакът беше открехнат, както го бях оставила за котката. Пъхнах пръсти в цепнатината и го отворих. Изпълзях обратно. — Зад стените има тайни проходи. Влизайте. Бързо.
Лютиче се смъкна на четири крака и пропълзя. Чух приглушения му шепот:
— Тук е черно като катран!
— Влизай! Ще донеса свещ. Трябва да влезем вътре и да се скрием.
— Какви са тези проходи? — попита изведнъж Елм.
— Стари. Шпионски — казах ѝ и „О, така ли!“, отвърна тя разбиращо. Дори опасността не можеше да обуздае хапливия ѝ език.
Някъде в отдалечените стаи изпищя жена. Всички замръзнахме и се спогледахме.
— Това беше мама — прошепна Елм. Стори ми се, че все едно го казва Шън. Изчакахме малко, но не чухме повече писъци.
— Ще взема свещи — казах. Всички един по един пропълзяха зад сандъците.
Събрах целия си кураж, за да се върна до кухните. Знаех къде държат свещите. Запалих една от камината и се обърнах. Едва не изпищях, като видях Настойчивост и Смърч зад мен. Бръшлян се беше вкопчила в ръкава на брат си. Погледнах Настойчивост. Лицето му беше пребледняло и решително.
— Трябва да ида да намеря татко. Трябва да го предупредя. И да му помогна. Съжалявам. — Наведе се и ме прегърна неловко. — Вървете и се скрийте, лейди Пчеличка. Ще се върна тук и ще ви извикам, когато е безопасно да излезете.
— Още не! — помолих го. Тръгнеше ли си, щях да мога да разчитам само на себе си. Не можех да се справя сама. Трябваше да ми помогне.
Той не ме слушаше. Гледаше мокрите ни стъпки по кухненския под.
— О, Еда! Оставили сме дири навсякъде. Ще ви намерят!
— Не. Няма! — Тикнах свещите в ръцете на Смърч и той ги взе мълчаливо. Наведох се и награбих няколко самуна хляб. Бутнах ги в ръцете на Бръшлян. — Вземи ги. Иди зад сандъците и влез при другите. Не затваряй вратата. Ще дойда след минутка. Кажи на всички да изпълзят по прохода и да пазят тишина. Тихи като мишки. И не палете повече от една свещ!
Дори в кухнята чувах мърморенето и хленченето на другите зад стената. После чух мъжки гласове, далечни, викаха на някакъв непознат език.
— Кои са тези хора? — попита уплашено Смърч. — Защо са тук? Какво правят? Коя беше онази, дето изпищя?
— Това не е важно. Животът е важен. Тръгвайте! — Забутах ги към вратата. След като се скриха в килера, награбих от масата купчина салфетки, смъкнах се на пода и започнах да бърша мокрите следи. Настойчивост разбра намерението ми и направи същото. За миг дирите се превърнаха в лъкатушеща мокра ивица.
— Остави вратата отворена. Може да помислят, че сме влезли и отново сме излезли — предложи Настойчивост.
Отворих я, както ме посъветва, после казах:
— По-добре тръгвай. — Постарах се гласът ми да не трепери.
— Първо ти се скрий. Ще избутам сандъците до стената да скрият входа.
— Благодаря ти — прошепнах. Изтичах до килера, клекнах и пропълзях зад сандъците.
