Времето е жесток учител, поднася ни уроци, които научаваме твърде късно, за да са полезни. Споходиха ме години след като можех да съм се възползвал от прозренията. Сега поглеждам назад към стария крал Умен и го виждам като мъж, съсипан от дълга и изтощителна болест, която му отне телесното удобство и остротата на ума. Но по-лошото е, че виждам кралица Желана такава, каквато беше: не зла жена, решена да направи животеца ми окаян, а майка, изпълнена с безпощадна любов към единствения си син и решена никога да не позволи той да бъде пренебрегнат по какъвто и да е начин. Нямаше да се спре пред нищо, за да го постави на трона.
Какво ли не бих направил аз, за да защитя малката си дъщеричка? Кое действие би било твърде крайно? Ако кажа: „Щях да ги убия всичките, без никакви угризения“, прави ли ме това чудовище?
Или просто баща?
Но всичко това са закъснели преценки. Безброй уроци, научени твърде късно. Докато все още бях младеж, се чувствах като прекършен грохнал старец, изпълнен с болки и въздишки. О, колко се самосъжалявах и как оправдавах всяко необуздано решение, което бях вземал! А след това, когато дойде време аз да съм разумният възрастен, се оказах окован в тялото на мъж на средна възраст, все още подвластен на онези страсти и подтици, все още разчитащ на силата на дясната си ръка, след като трябваше да съм по-мъдрият, който да спре, и да прилагам силата на благоразумието си.
Уроци, научени твърде късно. Прозрения, открити след много десетилетия.
И толкова много изгубено заради това.
