Тръшна вратата точно когато стигнах до нея. Спрях и след това с лека въздишка се върнах за чистите си гамаши и меките обувки. Щеше да очаква от мен да танцувам и щях да се постарая добре. Знаех, че Ридъл е склонен да се забавлява на каквито и да било празненства във Върбов лес с увлечение, което бе доста неприсъщо за сдържания тип, за какъвто се представяше в Бъкип. Усетих, че неволно се усмихвам. Където той поведеше, понякога Копривка го следваше, показвайки веселата си страна, която тя също рядко разкриваше в кралския двор. На Пламен и Справедлив, двамата вече пораснали синове от шестимата синове на Моли, щеше да им трябва много малко окуражаване, за да се включат. След като Търпение бе поканила половината Върбово и много повече музиканти, отколкото можеше да се представят за една вечер, с основание очаквах Зимният празник да се проточи поне три дни.
С известна неохота смъкнах гамашите си и навлякох панталоните. Бяха тъмнозелени, почти черни, тънък лен и издути почти като пола. Стягаха се на кръста ми с ленти. Широк копринен пояс допълваше това нелепо облекло. Казах си, че носенето му ще зарадва Моли. Подозирах, че на Ридъл също са му досадили да навлече подобни дрехи. Приключих с обличането, стегнах косата си на воинска опашка и излязох от спалнята. Спрях се горе на широкото дъбово стълбище — звуците на веселие отекнаха в ушите ми. Поех си дъх все едно щях да се гмурна в дълбока вода. Нямаше от какво да се боя, никаква причина за колебание нямах, и все пак вкоренените от далечното детство навици ме задържаха. Имах всичкото право да сляза по това стълбище, да тръгна сред радостната компания като господар на къщата и съпруг на дамата, която я притежаваше. Сега ме знаеха като холдър3 Том Беджърлок4, простосмъртен по рождение навярно, но издигнат до благороднически статут покрай лейди Моли. Копелето Фицрицарин Пророка беше оставено да почива в покой преди повече от двайсет години. За хората долу аз бях холдър Том, домакинът на празненството, на което щяха да се насладят.
Макар и да носех глупави джамайлийски панталони.
Изчаках още миг и се вслушах. Успях да различа две отделни групи менестрели, надпреварващи се да настроят инструментите си. Смехът на Ридъл прокънтя, ясен и силен, и ме накара да се усмихна. Бръмченето на гласовете в голямата зала се извиси и заглъхна отново. Едната група музиканти набра височина, весела танцова мелодия проби през шумотевицата и се наложи над всичко. Наистина закъснявах и беше най-добре вече да сляза. И все пак имаше сладост в това да стоя тук и да си представям бляскавите глезени и искрящите очи на Копривка, докато Ридъл я води в стъпките на танца. О, и Моли! Щеше да ме чака! Станал бях сносен танцьор през годините, заради нея, и на нея ѝ харесваше. Нямаше лесно да ми прости, ако я оставех да бездейства.
Забързах по излъсканите дъбови стъпала и долу изведнъж бях нападнат от Ревъл5. Новият ни иконом наистина изглеждаше великолепно с бяла риза, строг черен жакет и черни панталони по джамайлийска мода. Зелените му домашни обувки бяха изумителни, както и жълтото шалче на шията му. Зелено и жълто бяха цветовете на Върбов лес и подозирах, че тези одежди са идея на Търпение. Не позволих усмивката да се появи на устните ми, но мисля, че той я прочете в очите ми. Стегна се още повече, изгледа ме и ме уведоми сдържано:
— Сър, дойдоха още менестрели.
Погледнах го озадачено.
— Ами пусни ги. Зимният празник е.
Той стоеше скован, свил неодобрително устни.
— Сър, не мисля, че са поканени.
— Зимният празник е — повторих, вече малко раздразнено. Моли нямаше да е доволна да я карам да чака повече. — Търпение кани всеки менестрел, кукловод, акробат и така нататък, когото срещне, да дойде да ни погостува. Вероятно ги е поканила преди месеци и изобщо е забравила.
Не мислех, че гърбът му можеше да стане по-скован, но стана.
— Сър, те били пред конюшнята, надничали вътре през една пролука в дъските. Толман чул кучетата да лаят, отишъл да види какво става и ги видял. Те казали, че са менестрели, поканени на Зимния празник.
— И?
Той вдиша рязко.
— Сър, не мисля, че са менестрели. Нямат никакви инструменти. Един казал, че били менестрели, друг — не, акробати били. Но когато Толман им рекъл, че ще ги заведе до входната врата, му рекли, че нямало нужда, искали само да помолят за подслон за нощта и в конюшнята щяло да ги устрои напълно. — Поклати глава. — Толман поговори с мен насаме, когато ги доведе. Смята, че не са това, което твърдят. Аз също.
