Убиецът на Шута полностью

Да. Е, все още се възстановявам след лечението. Но иначе съм добре.

Тръгнах безшумно към малко използваното южно крило на къщата. Със свиването на домакинството ни с Моли сметнахме, че главната къща и северното крило са повече от достатъчно пространство за двама ни и за редките ни гости. Южното крило беше най-старата част на къщата, мразовито през зимата и прохладно лете. След като бяхме затворили повечето от него, се беше превърнало в последно убежище за скърцащи столове, клатещи се маси и всичко друго, което Ревъл сметнеше за твърде похабено за ежедневна употреба, но все още твърде добро, за да се изхвърли. Потръпнах, забързан по един тъмен коридор. Отворих тясна врата и в мрака се спуснах по слугинското стълбище. Продължих по още по-тесен коридор, върховете на пръстите ми забърсаха стената, а после отворих вратата на личния си кабинет. Няколко въглена още примигваха в камината. Заобиколих покрай раклите със свитъци и клекнах до огъня. Разбърках го, добавих още няколко цепеници, а след това седнах до него разтреперан, докато изчакам пламъците да се разбудят. Прозях се шумно. Давай по същество, старче!

Не. Не те събудих, за да обсъждаме Моли, макар да съм загрижен за здравето ѝ, тъй като влияе на щастието ти и на съсредоточеността на Копривка. Събудих те, за да ти задам един въпрос. Всичките ти записки и дневници, писани през годините… съжалявал ли си някога за всичкото това писане?

Замислих се за миг. Светлината от треперливите пламъчета на свещите танцуваше игриво по краищата на отрупаните с ръкописи лавици зад мен. Много от тънките свитъци бяха стари, някои — почти древни. Ръбовете им бяха опърпани, веленът зацапан. Копията ми на тези свитъци напоследък бяха направени на фина хартия, често подвързани заедно с преводите ми. Съхраняването на написаното на опърпаните велени беше работа, която ми носеше удоволствие и — според Сенч — все още беше мой дълг към него.

Но не за тези писания ме питаше Сенч. Имаше предвид многобройните ми усилия да съставя хроника на дните от своя живот. Видял бях много промени в Шестте херцогства, откакто бях отишъл в замъка Бъкип като кралско копеле. Видял бях как се променихме от изолирано и, човек би казал, изостанало кралство в могъщ търговски център. През годините бях станал свидетел на измяна, породена от зло, и на вярност, заплатена с кръв. Видял бях убийство на крал и като убиец бях потърсил своето възмездие. Бях пожертвал живота си и смъртта си за своята фамилия, неведнъж. Видял бях да умират приятели.

На определени интервали през живота си се бях опитвал да запиша всичко, което бях видял и сторил. И твърде често припряно бях унищожавал тези записки от страх, че може да попаднат в неподходящи ръце. Потръпнах, щом си помислих за това. Съжалявам само за времето, което похабих в писане, след като трябваше да ги изгарям. Винаги си мисля за онова време, прекарано в грижливо писане, само за да изгори след това на пепел за няколко минути.

Но винаги започваше да пишеш отново. Да записваш.

Почти се засмях на глас. Да. И всеки път, когато го правех, откривах, че историята се е променила с промяната на гледната ми точка към живота. Имаше няколко години, през които си въобразявах, че съм голям герой, и други времена, когато се виждах като злочест и несправедливо угнетен от живота. Мислите ми се зареяха за миг. Пред целия кралски двор бях погнал убийците на моя крал из замъка Бъкип. Храбро. Глупаво. Нелепо. Необходимо. Не бих могъл да изброя начините, по които бях мислел за онзи инцидент през годините.

Млад, предположи Сенч. Млад и изпълнен с праведен гняв.

Наранен и с разбито сърце, предположих аз. Отчаян от препятствията, пред които се изправях. Отчаян от това да съм обвързан от правила, които никой друг не е длъжен да спазва.

Това също, съгласи се той.