Изведнъж ми се дощя да не мисля за онзи ден, нито кой бях тогава, нито какво бях направил и най-вече защо го бях направил. Беше от друг живот, който вече не можеше да ме засегне. Нали? Защо питаш? Да не мислиш да запишеш спомените си за своя живот?
Може би. Нещо за вършене, докато се възстановявам. Мисля, че вече разбирам малко по-добре защо ни предупреди за благоразумното използване на изцеряванията с Умение. Кълна се в топките на Ел, твърде много време ми отне, докато започна да се чувствам като себе си. Дрехите ми са така провиснали, че почти ме е срам да ме виждат. Тътря се като човек, направен от пръчки. Изведнъж усетих как измести разговора от себе си, почти все едно го върна към мен. Той не обичаше да признава каквато и да било слабост. Когато записваше онези неща, защо го започваше? Винаги записваше какво ли не.
Лесен въпрос. Беше Федрен. И лейди Търпение. Писарят, който ме учеше, и жената, която бе копняла да бъде моя майка. Двамата често казваха, че някой би трябвало да напише изрядна история на Шестте херцогства. Възприех думите им в смисъл, че аз трябва да го направя. Но всеки път, когато понечвах да пиша за кралството, накрая започвах да пиша за себе си.
Кой мислеше, че би прочел това? Дъщеря ти ли?
Друга стара рана. Отговорих честно. Отначало не мислех кой би могъл да го прочете. Пишех го за себе си и така можех да го осмисля. Всички стари приказки, които бях чувал някога, добиваха смисъл. Доброто побеждаваше или може би героят умираше трагично, но постигаше нещо със смъртта си. Тъй че описвах живота си все едно беше приказка и търсех щастливия край. Или усещането за него.
Умът ми се зарея. Върнах се назад през годините, чак до момчето, което бе взето като чирак на убиец и което можеше да служи на фамилията, която нямаше никога да го признае като син. До воина, който се биеше с брадва срещу кораби, пълни с нашественици. До шпионина, до мъжа, служещ на своя липсващ крал, докато всичко около него потъваше в хаос. Аз ли бях това? Чудех се. Толкова много изживени животи. Толкова много имена бях носил. И винаги — винаги — бях копнял за различен живот.
Пресегнах се отново към Сенч. Заради всичките години, през които не можех да говоря с Копривка и Моли, понякога си казвах, че някой ден бих могъл да го напиша и да разберат защо не съм бил с тях. Дори никога да не се върнех при тях, може би някой ден щяха да узнаят, че винаги съм го искал. Тъй че отначало, да, беше като едно дълго писмо до тях, обясняващо всичко, което ме е държало далече от тях. Затегнах стените си, защото не исках Сенч да долови интимната ми мисъл, че може би не съм бил толкова честен в онези ранни опити, колкото съм могъл да бъда. Бях млад, оправдах се, а кой не се поставя в най-добрата възможна светлина, когато поднася разказа си на някой, когото обича? Или извиненията си към някой, когото е онеправдал. Избих тази мисъл и отправих въпрос към Сенч.
За кого ти би написал своите спомени?
