Лудостта на Моли беше още по-трудно поносима поради това, че тя си оставаше прагматична и чувствителна във всички други части от живота си.
Месечните течения на Моли бяха престанали рано по време на брака ни. Тогава ми беше казала, че никога повече не би могла да зачене. Бях се опитал да утеша и нея, и себе си, като изтъкнах, че имаме обща дъщеря, макар за жалост да съм пропуснал детството ѝ. Глупаво беше да искаме повече от онова, с което бяхме вече дарени. Казах ѝ, че приемам, че няма да имаме друго дете, и искрено мислех, че тя също го е приела. Имахме пълноценен и удобен живот. Трудностите, които бяха усложнявали ранния ѝ живот, бяха нещо от миналото, а аз се бях отделил от политиката и интригите на двора в замък Бъкип. Най-сетне имахме достатъчно време един за друг. Можехме да каним странстващи менестрели, да си позволим каквото пожелаем и да празнуваме отминаващите празници толкова разкошно, колкото си поискаме. Излизахме да яздим заедно, да оглеждаме стадата овце, разцъфналите овощни градини, ливадите и лозята. Връщахме се, когато се уморим, вечеряхме каквото ни се прище и спяхме до късно, когато си поискаме.
Домашният ни иконом Ревъл беше станал толкова компетентен, че ме правеше почти ненужен. Ридъл го беше избрал добре, въпреки че той така и не се беше превърнал във войника при вратата, както Ридъл се беше надявал. Икономът се срещаше веднъж седмично с Моли да поговорят за храни и припаси и ме тормозеше толкова често, колкото дръзнеше, със списъци на неща, които смяташе, че трябва да се ремонтират или преработят, или, кълна се в Еда, променят просто защото той обожаваше промените. Изслушвах го, отпусках средствата и оставях работата в общо взето способните му ръце. Имението носеше достатъчно доход, за да не се притеснявам. Все пак следях сметките грижливо и заделях колкото можех за бъдещите нужди на Копривка. Няколко пъти тя ме укори, че харча от личните си средства за ремонти, които имението е могло да плати. Но Короната ми беше отпуснала щедър дял в замяна на годините ми в служба на принц Предан. Наистина, имахме много, че и отгоре. Бях повярвал, че сме в тихото пристанище на дните си, време на мир и за двама ни. Падането на Моли на онзи Зимен празник ме беше разтревожило, но бях отказал да приема, че е предвестник на онова, което предстоеше.
В годината след като Търпение умря Моли стана по-умислена. Често изглеждаше унесена и разсеяна. Два пъти имаше пристъпи на замайване, а веднъж прекара три дни на легло. Отслабна и движенията ѝ се забавиха. Когато и последните ѝ синове решиха, че е време да тръгнат по своите пътища, тя ги отпрати с усмивка за тях и кротки сълзи с мен вечерта.
— Щастлива съм за тях. Това е тяхното време за начало. Но за мене е край, и то труден.
Започна да прекарва повече време в кротки занимания, беше много деликатна с мен и показваше повече от нежната си страна, отколкото в предишни години.
Следващата година се посъвзе. Когато дойде пролетта, почисти кошерите, които беше занемарила, и дори излезе навън и хвана нов рояк. Порасналите ѝ деца идваха и си отиваха, винаги пълни с новини за дейния си живот, водеха внуците ѝ на гости. Радваха се да видят, че майка им си е възвърнала донякъде старата си енергия и дух. Страстта ѝ се върна, за моя радост. Беше добра година и за двама ни. Осмелих се да се надявам, че каквото и да е причинило припадъците, е отминало. Сближихме се, както две дървета, засадени раздалечени едно от друго, след време откриват, че клоните им се достигат и сплитат. Не че децата ѝ бяха толкова преграда между нас, колкото че тя винаги бе отделяла повече мисъл и време за тях. Безсрамно ще призная, че се радвах да се превърна в центъра на нейния свят и правех всичко, което можех, за да ѝ покажа по всякакъв начин, че тя винаги е държала това място в моя живот.
Наскоро беше започнала отново да наедрява. Апетитът ѝ изглеждаше неутолим и докато коремът ѝ се закръгляше, малко я заяждах. Престанах в деня, в който тя ме изгледа и каза, почти с тъга:
— Не мога да бъда вечно млада, както изглежда си ти, любими. Ще остарявам и ще ставам по-дебела, сигурно и по-бавна. Годините ми да бъда момиче отдавна си отидоха, както и годините ми за раждане. Ставам стара жена, Фиц. Само се надявам тялото ми да се предаде преди ума ми. Никакво желание нямам да се задържам след мига, в който няма да помня кой си ти и коя съм аз.
Тъй че, когато ми обяви за своята „бременност“, започнах да се опасявам, че най-лошите нейни и мои страхове се сбъдват. Коремът ѝ натежа. Гърбът я болеше и ходеше по-бавно. Мислите ѝ се отдалечиха от ежедневния ни живот, занемаряваше работите, които преди ѝ носеха радост, и често я заварвах зареяла поглед в далечината, объркана и в същото време умислена.
След като бяха минали няколко седмици и тя настоятелно продължаваше да вярва, че е бременна, отново се опитах да я вразумя. Бяхме си легнали и тя бе в прегръдката ми. И пак говореше за бъдещото ни дете.
— Моли. Как е възможно това? Ти самата ми каза, че…
