Студ стегна корема ми и стигна до сърцето ми. Доближих се още повече до Моли и своето дете. Двете вече спяха, но аз не. Буден като бдящ вълк, отпуснах леко ръката си върху двете. Щях да ги защитя, обещах на себе си и на Моли. Никой нямаше да ѝ се подиграва и да я измъчва по какъвто и да било начин. Дори да се наложеше да я пазя в тайна от целия свят, щях да я опазя.
Имало едно време един добър мъж и една добра жена. Те се трудили усърдно през целия си живот и съдбата лека-полека ги облагодетелствала с всичко, което можели да си пожелаят, освен с едно. Нямали си дете.
Един ден, когато жената вървяла в градината си и плачела, че си нямала дете, едно пекси излязло от един лавандулов храст и попитало:
— Жено, защо плачеш?
— Плача, че си нямам свое бебе — рекла жената.
— О, колкото до това, колко си глупава — казало пексито. — Само да кажеш думичката, мога да ти кажа как едно бебе може да е в ръцете ти преди годината да изтече.
— Кажи ми тогава! — замолила се жената.
Пексито се усмихнало.
— Колкото до това, лесно е. Тази вечер, точно щом слънцето целуне хоризонта, постели на земята каре от коприна, но гледай да е изпънато на земята без нито една гънка на него. А утре, каквото е под коприната, е твое.
Жената побързала да направи каквото ѝ казали. Щом слънцето докоснало хоризонта, разпънала коприната на земята, без нито една гънка. Но щом градината помръкнала и тя забързала за вкъщи, една любопитна мишка дошла до коприната, подушила я и притичала по нея, като оставила малка гънчица в края.
В най-ранната утринна светлина жената изтичала в градината. Чула тихи звуци и видяла коприната да се движи. А когато я вдигнала, намерила прекрасно дете с блестящи черни очи. Но бебето се събирало цялото в шепата ѝ…
Десет дни след раждането на бебето ни най-сетне реших, че трябва да се изповядам на Моли. Страхувах се от това, но беше неизбежно, а да го отлагам повече нямаше да го направи по-лесно.
След като двамата с Копривка се бяхме усъмнили в бременността на Моли, не бяхме споделили новината с никого извън тесния семеен кръг. Копривка беше уведомила братята си, но само в смисъл, че майка им се състарява и започва да губи ума си. Всички момчета си имаха своите житейски грижи, а в случая с Рицарин това означаваше три деца, жена и имение, за които да се грижи. Твърде ангажирани бяха със своя живот, за да отделят нещо повече от мимолетна загриженост, че майка им може да полудява. Бяха сигурни, че Копривка и Том ще се справят с кризата в тази област, а и бездруго какво можеше да направи който и да е от тях за усилващото се старческо оглупяване на майка им? Присъщо е за младите да приемат с благородство старческата немощ на родителите си. А сега имаше бебе, което да им се обясни. И не само на тях, а и на целия останал свят.
Бях се справял с тази трудност, като я пренебрегвах. Не беше казано на никого извън Върбов лес. Дори на Копривка не бях предал новината.
Но сега трябваше да призная това на Моли.
