Убиецът на Шута полностью

— Моли. — Запазих спокоен тон, за да я вразумя. — Те са тук от години. Люлката на Майлд беше в кухнята и едва миналата година я наехме като миячка. Още е почти дете и това винаги е било нейният дом. Търпение е наела Нътмег преди много-много години. Тавия е с нас от шестнайсет, а майка ѝ Салин — отпреди нея. Мъжът ѝ работи в лозята. Ако ги отпратим, това ще предизвика лоши чувства сред целия персонал! И ще предизвика приказки. И слухове, че нещо с бебето ни не е наред, че се опитваме да скрием нещо. А няма да знаем нищо за онези, които наемем, за да ги заместят. — И добавих по-кротко: — Трябва да останат. И може би трябва да им плащаме по-добре, за да сме сигурни във верността им.

— Вече им плащаме прекалено добре — сопна се Моли. — Винаги сме били щедри с тях. Винаги сме наемали децата им, щом стигнат възраст, в която да са полезни. Когато мъжът на Тавия си счупи крака и трябваше да преседи жътвата онази година, го задържахме. А Нътмег прекарва повече време в седене, отколкото в готвене напоследък, но никога не сме говорили да я освобождаваме. Просто наехме повече помощ. Фиц, сериозно ли твърдиш, че трябва да ги подкупя, за да не мислят лошо за бебето ми? Мислиш ли, че са опасност за нея? Защото ако са, ще ги убия и двете.

— Ако мислех, че са опасност, вече щях да съм ги убил — отвърнах. Думите ме ужасиха, щом излязоха от устата ми, защото съзнавах, че са абсолютно верни.

Всяка друга жена би се разтревожила от това, което казах. Но видях как Моли се отпусна, успокоена от думите ми.

— Значи я обичаш? — каза тихо. — Не се срамуваш от нея? Не си уплашен, че съм ти родила такова особено дете?

— Разбира се, че я обичам! — Въпросът ме ужили. Как можеше да се съмнява в мен? — Тя е моята дъщеря, детето, за което се надявахме през всичките тези години! Как можеш да си помислиш, че няма да я обичам?

— Защото някои мъже нямаше да я обичат — каза тя простичко.

Обърна детето и го сложи в скута си, за да го огледам. Това го събуди, но то не заплака. Погледна ни отдолу с широките си сини очи. Почти се губеше в меката си нощничка. Дори деколтето бе прекалено голямо и оголваше малкото рамо. Моли го придърпа.

— Фиц. Хайде да кажем какво знаем и двамата. Тя е едно странно малко същество. Бях бременна толкова дълго; знам, съмняваш се в това, но ми повярвай. Носех я в себе си над две години. Може би дори по-дълго. И въпреки това се роди толкова мъничка. Виж я сега. Рядко плаче, но наблюдава, точно както каза Тавия. Все още е твърде малка, за да държи главата си изправена, но изглежда толкова знаеща. Наблюдава и очите ѝ се местят от теб към мен, докато говорим, сякаш слуша и вече знае всяка дума, която изговорим.

— Може би знае — казах с усмивка, но не повярвах много на думите ѝ. Моли я гушна отново и заговори с усилие. Не ме погледна, докато говореше.

— Всеки друг мъж щеше да я погледне и да ме нарече курва. Коса светла като на пролетно агне и такива сини очи… Всеки би се усъмнил, че това е твое дете.

Засмях се.

— Е, не! Тя е моя. Моя и твоя. Дадена ни чудодейно, като детето, дарено от пексито в оная стара приказка. Моли. Знаеш, че притежавам Осезанието. И ти казвам ясно: от първия път, когато я помирисах, знам, че е моя. И твоя. Наша. Никога не съм се съмнявал в това. — Освободих едната ѝ ръка от бебето, разгънах свитите ѝ пръсти и целунах дланта ѝ. — И никога не съм се съмнявал в теб.

Притеглих я към себе си. Увих около пръста си къдрица от косата ѝ. Мина малко време, но усетих как стегнатите ѝ мускули се отпуснаха. Успокои се. Настъпи миг на покой. Огънят си мърмореше тихо, а навън вятърът лъкатушеше между старите върби, дали името си на това място. За няколко удара на сърцето бяхме едно простичко семейство и нищо повече. След това събрах кураж и заговорих отново.

— Но бих искал да я пазим в тайна още известно време. Не защото се съмнявам, че е моя или се боя от нейната странност.

Моли поклати глава, съвсем лекичко. Мнението ѝ за пълната ми глупост се долавяше ясно. Усетих го, но не я освободих от прегръдката си, нито тя се отдръпна от мен. Отпусна чело на гърдите ми и заговори топло:

— Колко дълго, скъпи? Година? Две? Може би ще я разкрием на света на шестнайсетия ѝ рожден ден, като принцеса в стара приказка?

— Знам, че звучи глупаво, но…

— Глупаво е. Затова звучи глупаво. Твърде късно е да я пазим в тайна. Слугите знаят, че имаме дете, тъй че селото знае и несъмнено всичките им братовчеди нагоре и надолу по реката знаят. Фиц, скъпи, трябваше да изпратиш онези писма. Сега Копривка и момчетата ще се чудят защо са се забавили. Пазенето на детето в тайна ще накара стария лорд Сенч да души наоколо като хрътка. Да не казвам какво ще си помисли старата кралица. И колкото по-дълго изчакваме да ѝ го обявим, толкова повече въпроси ще си задават хората. Наистина ли е наша? Дали не е детето на някое бедно момиче, което е трябвало да се откаже от него? Дали не сме я намерили в хралупата на някое дърво в гората или е някакво дете превъплъщение, което пекситата са оставили на прага ни?

— Това е нелепо! Никой не би повярвал в такова нещо!