Въоръжих се за тежката задача. Поисках от кухнята поднос със сладките бисквитки, които Моли обичаше, плюс купа гъста подсладена сметана и консервирани малини. На подноса кацна и голям чайник, пълен с черен чай. Уверих Тавия, че съм напълно способен да нося поднос, и се отправих към детската стая. Пътьом изредих причините си, все едно че ми предстоеше битка и подготвях оръжията, с които щях да боравя. Първо, Моли е уморена и не искам да я безпокоят никакви гости. Второ, самото бебе, толкова мъничко и крехко. Самата Моли ми беше казала, че може и да не оцелее, така че да я пазим необезпокоявана със сигурност беше най-добре. Трето, дъщеря ни е такава, каквато е. Не. Тази причина не беше за споделяне с Моли. Не и точно сега поне.
Успях да отворя вратата на стаята, без да изтърва подноса. Поставих го внимателно на една ниска маса и след това успях да преместя масичката с подноса на нея така, че да е до стола на Моли, без да пренареждам нищо. Тя държеше бебето на рамото си, тананикаше му и го потупваше по гърба. Меката нощничка висеше много под стъпалцата на дъщеря ни, а ръцете се губеха в ръкавите.
Моли беше запалила свещ с ухание на орлови нокти и тя издаваше остра и сладка миризма. В камината гореше огън. Нямаше никаква друга светлина. Моли се радваше на лукса да не се тревожи постоянно за пари, но така и не се чувстваше съвсем удобно в живота на благородна дама. „Обичам да се оправям сама“, беше ми казвала неведнъж, когато я бях съветвал, че една лична слугиня е напълно уместна за новото ѝ положение. По-голямата работа в имението, търкането и бърсането на прах, готвенето и прането, това можеха да го правят слугите. Но Моли беше тази, която бършеше прахта и метеше спалнята ни, която изпъваше свежите съхнали на слънце чаршафи на леглото ни или затопляше пухената постеля пред камината в студена нощ. В тази стая поне си оставахме Моли и Фиц.
Параваните с цветя бяха преместени така, че да улавят и задържат топлината на огъня. Горящите цепеници пращяха тихо и мятаха сенки. Бебето беше почти заспало в ръцете на майка си.
— Какво е това? — попита Моли с усмивка.
— Просто помислих, че можем да си прекараме малко време спокойно, и може би да хапнем нещо сладко.
Усмивката ѝ се разшири.
— Не бих могла да измисля нищо по-добро!
— И аз.
Седнах до нея внимателно, за да не я бутна с лакът. Наведох се да погледна личицето на дъщеря си. Беше зачервена, светлите ѝ вежди събрани съсредоточено. Косата ѝ беше само рехав пух, ноктите на пръстите ѝ по-малки от рибени люспи и също толкова деликатни. Известно време само я гледах.
Моли взе бисквита, топна я в сладкото от малини и след това гребна с нея и сметана.
— Мирише чудесно и вкусът ѝ е като лято — каза след малко.
Налях чай за двама ни и ароматът му се смеси с мириса на малини. Взех си и аз бисквита, и бях по-щедър със сладкото и сметаната от нея.
— Да — съгласих се.
За кратко време просто споделяхме храната, чая и топлината на огъня. Навън се сипеше лек сняг. Бяхме тук, вътре, на безопасно и на топло като в бърлога. Може би щеше да е по-добре да ѝ кажа на другия ден.
— Какво има?
Обърнах се сепнат към нея. Тя поклати глава.
— Въздъхна два пъти и помръдна все едно имаш бълхи, а не ти дават да се почешеш. Хайде, казвай.
Беше като откъсване на превръзка от рана. Направих го бързо.
— Не казах на Копривка, че бебето се е родило. И не пратих писма на момчетата.
Тя леко се вцепени и бебето отвори очи. Усетих усилието на Моли да се отпусне и да е спокойна, заради бебето.
— Фиц. Но защо не?
Поколебах се. Не исках да я ядосам, но отчаяно исках да наложа своето в това. Най-сетне заговорих неловко.
— Мислех, че може да я запазим в тайна известно време. Докато не стане по-голяма.
Ръката на Моли се измести върху бебето. Видях как измери малката му гръд, не повече от разперените ѝ пръсти.
— Защото е различна — каза тихо. — Толкова малка.
Гласът ѝ беше хриплив.
Кимнах.
— Чух слугините да си говорят. Ще ми се да не я бяха видели. Моли, те са уплашени от нея. „Като оживяла кукла е, толкова мъничка, и тези светлосини очи, все те гледат. Сякаш би трябвало да е сляпо, но гледа право през теб.“ Това каза Тавия на Майлд. А Майлд каза, че не била „естествена“. Че никое дете, толкова мъничко, не може да изглежда толкова будно като нея.
Все едно бях изсъскал на котка. Очите на Моли се присвиха и раменете ѝ се напрегнаха.
— Дойдоха да почистят вчера. Бях им казала, че нямам нужда от помощта им, но точно за това дойдоха, сигурна съм. Да я видят. Защото вчера я взех до кухнята с мен и Нътмег я видя и каза: „Дребосъчето все още не е пораснало“. Порасна, разбира се. Но не достатъчно, та готвачката да забележи. — Стисна зъби. — Да се махат. Всичките. Слугините и готвачката. Изгони ги всичките.
В гласа ѝ имаше толкова болка, колкото и гняв.
