— Не е — заяви Джинджър. И направи същото възражение, както професор Лала-Пур два дена преди това: — Арестували са Хайд, понеже са го уличили в лъжа. Мистър Смит не би се оставил да го пипнат по този начин!
— И най-ловките престъпници правят грешки.
— Но не и от този род! Не забравяйте, че нашият човек от ноември е трън в очите на полицията.
— Добре! А как смятате да го хванете?
— Ловили ли сте някога едър дивеч?
— Не.
— И аз не съм. Но дядо ми по бащина линия убил в Колорадо по времето, когато мислели само за танци, повече лъвове от псувните, които ще произнесете за цял живот.
— Една забележка, Джинджър! В Колорадо няма лъвове.
— Именно, няма вече! Та по повод на Филибърт С. Лосън, знаете ли каква била тайната му?
— Предполагам, че си е служил с автомат?
— Не, с примамки!
Пърси Меган се въоръжи с търпение:
— Какво общо има между тази история и…
— Погледнете ме!
Джинджър носеше шуба, чиято яка вдигна, показа една обемиста чанта от жълта кожа, дотогава скрита зад гърба му, стисна със зъби една хаванска пура и бавно заобиколи бюрото:
— Да предположим, че вие сте мистър Смит… Няма ли да ви се прииска да ме убиете?
— Във всички случаи ми се иска да ви убия!… Омитайте се!
— Добре, добре. Истинската заслуга винаги остава непризната.
— И независимо дали ще срещнете или не мистър Смит, бъдете тук утре сутринта в девет часа!
— Ще се постарая… Естествено стига да няма още мъгла.
Без да обръща внимание на шегите, подхвърляни, докато минаваше — питаха го дали не е получил наследство, дали не заминава за Северния полюс, дали чантата му не е издута от текста на последната му статия, — Джинджър прекоси залата на редакцията със ситни стъпки, като се спря само за половин минута пред бюрото си, за да отвори първото чекмедже отдясно и да вземе оттам автоматичния си пистолет. Навън не се виждаше нищо и на един метър. Трябваше да бъде предпазлив.
— Лека нощ, мистър Лосън.
— Лека, Уилкс.
— Лека нощ, мистър Лосън.
— Лека, Стоукс.
Сега той беше на тротоара, сред гъстата мъгла. Улицата, хлъзгава и влажна, лъщеше като мушама на полицай. Човек имаше чувството, че започва да оглушава, че се блъска в привидения.
„Смешно“ — помисли си Джинджър.
И наистина шансът му да се натъкне на мистър Смит не бе дори едно на хиляда, той, може би единственият човек в Лондон, който желаеше да го срещне!
Все пак пое по посока на Ръсъл Скуеър, като вървеше покрай къщите и издухваше с настървение облачетата дим от голямата си пура. След като Пърси му се бе накарал, трябваше да изтърпи и упреците на Присила, която щеше да го обвини, не без основание, че се шляе из улиците…
Когато се приближаваше до Линкълс Ин Фийлдс, зад него прозвуча познат глас:
— Не сте ли вие мистър Лосън?
Джинджър се обърна бързо с разтуптяно сърце. Никакъв шум от стъпки не бе го предупредил, че наблизо има човек.
— О, добър вечер! — каза той, познал събеседника си. — Какво правите тук?
— Както виждате. Разхождам се.
— Значи полицаите са ви позволили да излезете?
— По дяволите полицаите! Един от тях искаше да се прави на ангел-пазител… Накрая се блъсна в един електрически стълб.
Този отговор, без сам да разбира много добре защо, не се хареса на репортера.
— Къде отивате? — попита той внезапно.
— Където отивате и вие.
— Ами ако смятах да се удавя в Темза?
— Щях да ви помогна.
Джинджър се спря, за да огледа по-добре събеседника си… Като дете той живееше в голяма мрачна къща в дъното на градина, пълна с изкуствени пещери. Тези пещери му вдъхваха неописуем ужас. Въпреки това всеки път, когато минаваше покрай някоя от тях, той се насилваше да пъхне там глава… Обикновено не пушеше — от пурата, запалена на Флийт Стрийт, започваше да му се повдига… — но той би пушил и в завод за боеприпаси. Пърси го наричаше „провокатора“.
— Very well, Mr. Smith! — отговори той най-сетне, без да изпуска човека от очи, дебнейки по лицето му някаква следа от изненада или страх.
Но остана разочарован.
— Какво ви е прихванало?
Тонът изразяваше съвсем слаб интерес.
— Реших да се обръщам по този начин към всички пансионери на мисиз Хобсън. Уверен съм, че така поне ще наричам виновника с истинското му име.
— Много глупава шега, мистър Лосън, ако питате мен! И опасна… Да речем, че аз съм мистър Смит. Бих могъл да ви пратя моментално на оня свят.
Някакъв дълбок инстинкт предупреждаваше Джинджър да не се доверява на този прекалено любезен глас, на този самонадеян човек. Затова той се разсмя предизвикателно — смях, в който с учудване долови фалшива нотка.
— Не се надявайте! В десния джоб на пардесюто ми има автоматичен пистолет и пръстът ми е на спусъка.
Другият продължи мисълта си:
— Впрочем, ако четяхте вестници, вместо да пишете за тях, щяхте да знаете, че мистър Смит се намира в ръцете на полицията.
Джинджър не пое подхвърлената му стръв:
— Нима смятате, че Хайд е убиецът?
Отговорът го изненада:
— Не.
Двамата направиха няколко крачки мълчаливо.
