— Значи отрицателният резултат от аутопсията представлява според вас най-сериозната улика против него?
— Да. Старателните ни дирения разпръсват всякакво съмнение. Или мосю Жюли е глътнал хапчето, или пък то е плод само на въображението на доктора.
Стрикланд смачка с досада върха на пурата си в един пепелник и потърси с поглед одобрението на главния полицейски началник.
— И аз бих постъпил като вас! — рече сър Кристофър.
Щом застана пред инспекторите, натоварени да изтръгнат самопризнания от него, доктор Хайд започна да се държи съвсем различно от своя предшественик. Докато последният, въпреки смъртната си умора, се стараеше да им отговаря учтиво и разбрано, то докторът след десет минути се затвори в обидно мълчание. Той гледаше пръстите си, прозяваше се невъздържано, потъваше в дълбоки размишления. Когато погледът му се спреше на някой от полицаите, това изглеждаше случайно и той бързаше да погледне другаде, сякаш се страхуваше още същия миг да не бъде омърсен. Напразно се мъчеха да предизвикат у него възмущение или озлобление. От намеци, изглежда, не разбираше, а заплахите го развеселяваха. От време на време безгрижието му стигаше дотам, че си подсвиркваше една и съща песничка: „Auld lang syne“49 като си тактуваше с крак. Тъй че до вечерта в очите на възпитаните Фулър и Стори вече се четеше жажда за мъст.
Стрикланд реши да се уедини с арестанта.
— Тази тактика няма да ви доведе доникъде, доктор Хайд! Рано или късно ще бъдете принуден да ни дадете обяснения. На какво разчитате?
Доктор Хайд благоволи да погледне събеседника си.
— На нищо не разчитам — отговори той с приглушен от прекалено дългото мълчание глас. — Просто чакам.
Стрикланд предусети какво ще последва. Все пак запита:
— Какво чакате?
— Чакам — уточни докторът — мистър Смит да извърши десетото си престъпление.
Мисиз Хобсън в любимата си копринена рокля, най-фината и най-шумолящата, с дантелен нагръдник, стоеше насред трапезарията, под платното на Джон-Луис Браун — зелени поля и червени дрехи, — на което тя караше посетителите си да се любуват, преди да им покаже дори спалните. А „рожбите ѝ“ — както наричаше понякога пансионерите си, — строени в редица, трима от дясната ѝ страна, четирима от лявата, образуваха почетен шпалир.
Мистър Колинс никога нямаше да забрави тази картина. Едва се появи, разстроен и смачкан, на прага на стаята, и четири гласа запяха в хор: „For he is a so jolly good fellow“. После майорът се отдели от групата, улови завърналия се за раменете и го раздруса, както би направил дог с плюшено кученце, засвидетелствайки му по този начин, че никой от приятелите му не се е съмнявал в неговата невинност. Дамите държаха да го целунат, всяка по своему — мисиз Крабтрий по двете бузи, мис Поутър със смях, мис Холанд с боязън, мисиз Хобсън кокетно — и той се озова изведнъж седнал пред огромна торта, украсена специално за случая с „Welcome“51.
Този топъл прием хвърли мистър Колинс в необикновен смут. Най-напред той се огледа около себе си с блуждаещ, сърцераздирателен поглед. Устните му трепереха, изглеждаше готов да се разплаче. Най-после прокара ръка по челото си, сякаш да прогони досадни мисли.
— Пр… прощавайте! — измънка той. — Но за пр… пръв път в живота ми пр… проявяват към мен истинско съчувствие!
Изглежда, искаше да продължи, но мистър Андреев го прекъсна:
— Не се разнежвайте, приятелю! В края на краищата ние ви дължим това!
Той потриваше рамото му.
— 3… защо?
— Как! Благодарение на вас пансионът „Виктория“ и клиентите му се прочуха чак на континента! Мисиз Хобсън може занапред да удвои цените. От това никой няма да избяга.
— Но аз ще избягам! — възрази мисиз Крабтрий.
Насядаха на масата. Дафни, спомнила си тъкмо навреме, че мистър Колинс имаше слабост към Irish stew52, бе надминала себе си. Дребният човечец обаче яде малко. Мършавите му рамене сякаш крепяха товар, който ставаше все по-тежък и по-тежък.
— Я ни кажете… — подхвана внезапно майорът. — Вярно ли е онова, дето се говори за тоя „third degree“53?
Мистър Колинс подскочи:
— Не, не… От… отнасяха се прилично с мен…
— И все пак са насочили лампата в лицето ви и са ви разпитвали, безкрайно?
— Да, да… Ес… естествено!
— И вие издържахте докрай?
— Не, аз… Накрая признах.
Майорът помисли, че се задушава:
— Какво, по дяволите, сте могли да признаете, щом не сте виновен?
— Аз… Човек е винаги малко или много ви… виновен, пък и чув… чувствах, че ще ме оставят на мира само ако ка… кажа най-после това, което искат!
— В такъв случай сте имали невероятен късмет, че мистър Смит продължава да убива! Иначе никога нямаше да ви пуснат!
Мистър Колинс поднесе чашата към устните си и повдигна рамене, примирен с фатализма.
— Бога ми, вие не изглеждате много доволен, че се намирате отново между нас! — продължи майорът.
— Напротив, напротив! Но се боя, че… че ще ми трябват няколко дена, за да се съ… съвзема.
