Най-сетне се озовахме в „Щаба на Пийпърс“, където заварихме другите с чаши в ръцете. Това бе странна малка сцена. Годфри и Върна Лавиолет стояха със Сидни Девънпорт близо до голям прозорец в далечния край на стаята, говореха и се смееха, Лилиан Девънпорт бе на няколко крачки от тях, седнала с лице към вратата. Беше се свлякла в креслото си, сякаш е заспала. Когато влязохме, тя се поизправи и погледът й се проясни. Погледна към нас, или поне така ми се стори. После разбрах, че по-точно би било да кажа, че погледна през нас, все едно сме прозрачни. Не даде знак, че ни е видяла с усмивка или дума, не поздрави дъщеря си, нито Оливър Прауд. Болестта й вероятно бе твърде напреднала и не позволяваше размяна на такива любезности.
Стаята, в която се намираме, не беше толкова щабквартира на „Пийпърс“, а по-скоро неин храм. Поставени в рамка, на стените висяха три различни проекта на дъската, а един прекомерно голям четвърти макет лежеше върху маса в центъра на помещението, заобиколен от неравни купчинки пулове с очи върху тях. Ефектът беше, че човек се усеща следен отвсякъде. В шкаф със стъклени врати бяха изложени правилата на играта, изписани в синьо върху няколко твърди картона, с калиграфски почерк.
Отидох до шкафа и опитах да се концентрирам върху четенето и запаметяването на правилата, в случай че по-късно бъда призован да демонстрирам добро ниво на познания върху играта. Напразно, думите танцуваха пред очите ми и не можех да извлека никакъв смисъл. Сигурен съм, че вината е била у мен, а не у съставителите на правилата, но без значение колко упорито опитвах, не успях да съсредоточа вниманието си върху „Пийпърс“. Вместо това мисълта ми упорито се връщаше към загадката с Джоан Блайт, ужасената жена от автобуса. И сега не вярвах на историята й повече, отколкото когато я чух за първи път, но нямаше съмнение, че мис Блайт се страхува от нещо — вероятно и напълно искрено, от убийство.
И все пак невъзможното съвпадение с конкретната история, която бе избрала да съчини, не ми излизаше от ума… Мястото, на което твърдеше, че е предупредена да не сяда, беше точно до мястото на Дейзи Девънпорт, която от своя страна си беше признала, че е убийца…
Не бях стигнал по-далече в размислите си, когато Ричард Девънпорт пъхна питие в ръката ми. Благодарих му с тон, обезкуражаващ надеждата за по-нататъшен разговор. С всяка изминала минута намирах за все по-непоносимо да стоя в тази светска среда, когато всичко, което исках, беше да седна с молив и лист хартия и да запиша всички въпроси, които ме измъчваха.
Ричард ме погледна напрегнато, сякаш копнееше за нещо, което аз не можех да му дам, после се отдалечи. До прозореца Оливър Прауд и Върна Лавиолет се оплакваха от Алфред Биксби — от вулгарните му синьо-оранжеви автобуси, от пошлата му помпозност, от богатството му, което и двамата бяха съгласни, че е натрупал със съмнителни сделки, от нахалството му да нарече фирмата си „Кингфишър“, сякаш името на имението било негово и можел да прави с него каквото си поиска. Последва оживено обсъждане на възможността да принудят Биксби да смени името на автобусната си компания.
През цялото това време Лилиан Девънпорт седеше в креслото си, загледана встрани от нас към вратата. Със същия успех можеше и да си помислиш, че не е в стаята. Дейзи Девънпорт седеше сама в един ъгъл и отпиваше големи глътки, стиснала чашата си с две ръце. На моменти изглеждаше уплашена, след това изражението на лицето й отново ставаше убийствено, като това, което вече съм виждал.
Поаро не отиде при нея, стоеше между Годфри Лавиолет и Оливър Прауд и пускаше забавни забележки в общия разговор, на които всички се смееха. Върна Лавиолет сменяше положението си на всеки няколко секунди, все едно фотограф я насочваше да опитва различни пози пред обектива му. Тя погледна към мен, след това към Дейзи, към Лилиан, после се намръщи на едно от остроумията на Поаро.
Обзе ме натрапчивото усещане, че Върна не е такава част от нещата, по начина, по който бяхме всички останали, въпреки че ми е трудно да дефинирам какво точно имам предвид. Дори Лилиан и Дейзи на своите отдалечени места изглеждаха по̀ на място в сцената, макар и по един доста изолиран начин. И в двете имаше някаква автентичност, което не мога да кажа за Върна. Постоянно беше нащрек и държеше всичко под око, обаче същевременно искаше непременно да бъде забелязана. Върна Лавиолет внимателно проследи как Оливър Прауд и Ричард Девънпорт последователно отидоха при Дейзи и направиха опит да разберат защо не е в настроение. Дейзи прогони и двамата с махване на ръка, все едно са досадни мухи. Ричард май се разстрои от това, но не и Оливър, той просто сви рамене и тръгна да си търси по-любезна компания, явно беше свикнал с променливите настроения на годеницата си.
Върна проследи Ричард, когато той отиде при майка си и проведе кратък разговор с нея — нещо за часа на вечерята, доколкото успях да дочуя.
