Ричард Девънпорт, който седеше до мен, се вцепени. Усетих страха му толкова остро, все едно струи във въздуха между нас и се влива право в сърцето ми. Баща му никога не трябваше да узнае, че именно той ни покани тук. Важността на това бе толкова очевидна за мен, колкото и за него. Сега прекрасно разбрах защо бедният момък е толкова уплашен от баща си. След като на мен самия тази версия на Сидни Девънпорт, която виждах в момента, ми се струваше толкова сатанинска и ужасяваща, можех само да си представя колко по-зле би трябвало да се чувства всеки, живял в това семейство от раждането си.
Дейзи дори не потрепна. Остана спокойна през цялото време и излъчваше задоволството на режисьор на пиеса — все едно всеки един действа и казва точно както тя е определила. Лилиан, Годфри и Върна изглеждаха застинали в обща решителност да не помръднат и с едно мускулче, докато не стане безопасно да го направят.
Поаро обясни, че срещата с Дейзи в автобуса от Лондон е била чиста случайност. Убийството на Франк Девънпорт, признанието на Хелън Актън и предстоящата екзекуция са привлекли вниманието му чрез „наш общ познат от средите на правораздаването“. Чух как Ричард Девънпорт въздъхва облекчено.
Сидни се обърна към Дейзи и я попита защо, след като е била в автобус, който пътувал за „Кингфишър Хил“, не е останала в него? И защо вместо това е слязла в Кобъм, което е наложило Оливър да вземе колата и да я прибере от там?
— И това е първият ти въпрос към мен, татко, след всичко, което ти казах? Интересуваш се повече от начина ми на придвижване, отколкото защо убих сина ти?
— Нищо такова не си направила — изрева Сидни и се обърна към Поаро. — Тя говори глупости! Кажете ми, че го виждате така ясно, както и аз. Не знам защо е избрала да изтезава мен и майка си с подобна позорна лъжа, но точно това е — лъжа! Хелън Актън уби Франк и ще бъде обесена за това. Що се отнася до полицията… Никой няма да ги уведомява за нищо, никой няма да ги вика.
Обърна изпълнен с враждебност поглед към мен. Постарах се да изглеждам неуведомен и неповикан, не знам дали успях да постигна изражението, което най-вероятно би възпряло Сидни Девънпорт да ми се разкрещи, но категорично положих огромно усилие.
— Чухте ли ме? Никой! — изръмжа той, вперил очи в мен като див звяр.
От устата му се разхвърча слюнка. За късмет, не бях достатъчно близо, че да ме опръска. После отново се обърна към Поаро.
— Ще забравите лъжите на Дейзи и ще напуснете къщата ми незабавно! Ричард ще отведе вас и вашия… безличен блюдолизец обратно в Лондон. Ричард, веднага изпълни нареждането ми! Искам тези двама подлеци вън от тази къща.
И така, двайсет минути по-късно ние с Поаро седяхме с набързо стегнатите си куфари в автомобил, шофиран от Ричард Девънпорт в тъмнината, на път за портите на имението „Кингфишър Хил“, през които влязохме на идване.
Думите „безличен блюдолизец“ — най-неприятният епитет, с който съм бил наричан досега — кънтяха в главата ми, докато чаках Поаро да започне да разпитва нашия шофьор. Той обаче изглеждаше напълно доволен да си седи потънал в мълчание и накрая Ричард беше този, който заговори пръв:
— Той не може да ви спре.
— Pardon, мосю? — каза Поаро.
— Баща ми… Аз трябва да се подчинявам на всяка негова заповед, но той няма власт над вас — над никого от вас двамата. Вие можете и трябва да уредите Хелън да бъде освободена. Инспектор Кечпул, умолявам ви!
Не казах нищо. Точно в този момент не се чувствах склонен да уреждам никаква услуга на който и да е член, приятел или сътрудник на семейство Девънпорт. Бях напълно изтощен, отново замръзвах от студ, а стомахът ми беше болезнено празен, всичко, което хапнах след „Тартар Ин“, бяха няколко лъжици безвкусна доматена супа. Предпочетох да си седя мълчаливо и да си представям току-що излязло от фурната агнешко бутче с ментов сос, от което се издига пара. Това щях да помоля моята хазайка мисис Ънсуърт да ми го приготви веднага щом се прибера вкъщи.
— Не е толкова просто, mon ami — отвърна Поаро на Ричард Девънпорт, защото аз не отговорих. — Вашата Хелън е признала за убийството, нали така? Тя е била призната за виновна в престъплението и осъдена на смърт. Не е толкова лесно това да бъде отменено.
— Да не би да искате да ми кажете, че възнамерявате да…?
— Това, което възнамерявам, е да говоря с правилните хора и да ги предупредя за новото развитие, произтичащо от второ признание за убийството на Франк Девънпорт. Също така ще говоря с мадмоазел Хелън при първа възможност. Кажете ми, мислите ли, че тя може да реши, че в крайна сметка е невинна за убийството, след като разбере, че мадмоазел Дейзи си е признала?
— Не знам — мрачно каза Ричард. — Надявам се. Ами, ако…? — Той остави въпроса незавършен.
— Ами ако не се откаже от първоначалната си история, според която е виновна? Eh bien, тогава нещата стават още по-сложни. С малко късмет и с моята намеса може да има забавяне на законовите процедури, ще се наложи да има разследване, разбира се, което да установи истината. Може ли да ви задам един въпрос, мосю Девънпорт?
— Давайте.
