— Как се чувстваш, майко? — попита той. — Да ти донеса ли стол?
Безизразните й очи се оживиха в отговор, все едно внезапно се е събудила във вертикално положение след дълъг сън.
— Не ме провокирай, Ричард, защо ще искам стол тук, когато мога да седна във всекидневната? Чувствам се съвсем добре, благодаря ти.
Гласът й беше изненадващо силен и по-плътен, отколкото е обичайно за жена.
Докато вниманието на Лилиан беше съсредоточено върху Ричард. Сидни се обърна към Върна Лавиолет и й каза нещо тихо, което прозвуча като „Заради Уини е“. Може и да не съм чул правилно, но със сигурност чух какво й каза след това:
— Тя постоянно ни създаваше проблеми и за връщането й сега и дума не може да става. Тя е много разстроена.
От движението на главата му заключих, че второто „тя“ се отнася за съпругата му. Лилиан беше разстроена заради жена на име Уини.
Защо Сидни даде на Ричард знак да отвлече вниманието й, за да може да обясни това на Върна? Лилиан сигурно е наясно със собствената си мъка. Защо темата да не може да се спомене открито пред нея? Този въпрос бе алогичен толкова, колкото един друг, който си задавах в последните минути: защо името „Малкото ключе“ не трябва да бъде споменавано пред Сидни и Лилиан Девънпорт, когато с ясно изписано върху плоча до входната им врата?
Върна явно беше във възторг да чуе за проблема, очите и искряха радостно, когато отвърна:
— Виж ти, виж ти, значи повече никаква Уини! Как ще се справяте без нея? Колко жалко — добави тя с тон, който би подхождал повече за „Колко чудесно!“.
Зачудих се дали Уини не е готвачката, защото отсъствието и очевидно се свързваше със забавянето на вечерята.
Сидни Девънпорт отклони с неопределен жест злорадия въпрос на Върна, после високо обяви, че е „повече от готов за едно питие“. Забелязах, че това беше неговият начин да покаже на Ричард, че ролята му на прикритие приключи и той на мига загуби интерес към разговора с майка си.
Това ми се видя много странно. Обаче най-озадачаващото бе, и аз трябваше да продължа да си го напомням, защото нямаше никакви външни признаци, които да го подсказват, че жена на име Хелън Актън, годеница на Ричард Девънпорт, скоро трябваше да бъде обесена за убийството на Франк, негов брат и син на Сидни и Лилиан, а всички се държаха така, все едно трагичното обстоятелство не съществува. Не долових тъга или загриженост, нито предпазливи намеци, че семейство Девънпорт преживява ужасно изпитание. Вярно, не можех да знам дали Лилиан Девънпорт е в най-добрата си форма, нито дали е била в състояние да върви без чужда помощ преди смъртта на Франк, но във всяко друго отношение това тук изглеждаше и създаваше усещане за съвсем обичайно светско събитие.
Как Сидни Девънпорт бе намерил ентусиазъм да посрещне двама непознати в дома си и да говори надълго и нашироко с тях за настолна игра, докато годеницата на единия от синовете му скоро щеше да увисне на бесилката заради убийството на другия?
Започна спор къде следва да изпием напитките си. Ричард Девънпорт и Върна Лавиолет предпочитаха гостната, но Годфри и Сидни настояваха да се съберем в стая, която и двамата наричаха „Главен щаб на Пийпърс“.
— А, oui — каза Поаро. — Главният щаб на операция „Пийпърс“ е нещо, което копнея да видя от много… от много отдавна!
Усмихнах се вътрешно, подозирайки, че се готвеше да каже от „много години“, но после се е усетил, че не знае откога съществува играта.
Ричард получи нареждане от баща си да ни заведе в нашите стаи, да ни помогне да се настаним и после да ни придружи отново до долу. Той изпълни заръката старателно и покорно, като избягваше да ни гледа в очите и изричаше минимален брой думи по един лаконичен и бих казал рязък начин.
Поаро не изглеждаше обезпокоен от тази сдържаност от страна на човека, който ни е поканил тук. Беше зает да си тананика весела мелодийка и да оформя блестящите си черни мустаци. Вероятно мислеше, че ще има предостатъчно време да разпита Ричард Девънпорт по-късно. Надявах се да съм прекален песимист в страховете си, че Девънпорт може би никога няма да пожелае да отговаря на въпросите ни. Вече бе уточнил, че очаква Поаро да реши загадката с убийството на брат му и да спаси годеницата му от бесилката, без да каже и дума пред някого. Това, само по себе си, бе достатъчно странно, а житейският опит ме е научил, че там, където има странни неща, човек най-често открива и други, още по-странни, ако е достатъчно внимателен. Стори ми се напълно възможно Ричард Девънпорт да смята, че е включен в категорията хора, които Поаро няма позволение да разпитва открито по повод смъртта на Франк. А как бихме могли да стигнем до дъното на загадките, ако единствената ни възможност е да пием коктейли, докато обсъждаме настолна игра?
След като се отървахме от палтата и шаловете и си наплискахме лицата, последвахме Ричард надолу по стълбището.
— А сега да влезем в главния щаб на най-великата игра на света! — говореше Поаро, подтичвайки пред мен. — О, това е истинско сбъдване на най-голямата ми мечта!
