Докато говореше, той й се усмихна и ми се стори, че в изражението му имаше голяма доза уважение. Тя също му отвърна с усмивка.
Останах доста изненадан. Жените затворнички в „Холоуей“, а той е женски затвор, като цяло бяха третирани зле и често с голяма бруталност от страна на мъжкия персонал. Това е едно от нещата, на които мразя да съм свидетел в подобни институции, но пък ми даде удобен повод да започна разговора с Хелън Актън.
— Изглежда сте в приятелски отношения с надзирателите тук?
— Да, отнасят се добре с мен — отвърна тя.
Косата й беше тъмнокестенява, подстригана късо в съвсем обикновена прическа. Имаше мило, интелигентно лице, с широко чело и кръгли кафяви очи, гледаше съсредоточено и бдително. Дрехите й бяха семпли — като облеклото на жените затворнички в цяла Англия.
— Провървя ви, мадмоазел — започна Поаро. — Получили сте новината за отлагането на екзекуцията ви, нали?
— Да, получих я.
— И знаете причината?
— Да, разбрах, че Дейзи е признала за убийството на Франк. — Тя се приведе напред. — Мосю Поаро, тя не го е убила. Аз го направих. Трябва да защитите Дейзи, да направите всичко според възможностите си…
— Ако е невинна, защо си призна? — попитах аз.
— Не знам защо би направила такова нещо, не мога да се сетя за причина. — Говореше така, все едно ние и тримата бяхме натоварени с решаването на загадката. — Не би могло да е заради мен и моя живот — ние с Дейзи… добре де, ние не се познаваме. Може да е сестра на Франк, но не сме се виждали. Така че тя няма причина да иска да спаси живота на жена, която е убила брата, когото тя обожава. Защо все пак настоява на тази лъжа? — Тя погледна към мен, а после и към Поаро. — За мен е много важно да знам. Бихте ли го открили заради мен, мосю Поаро?
— О, възнамерявам да открия истината, мадмоазел, бъдете сигурна в това.
Хелън Актън сякаш не беше напълно удовлетворена от отговора му.
— Може ли да говоря откровено? — запита тя.
— Моля, разбира се.
— Останаха твърде малко неща на този свят, които имат някакво значение за мен. Почти нищо май. Животът ми ще приключи — не когато очаквах, но малко по-късно. Така и трябва… Убих Франк и трябва да платя за онова, което направих. Но макар отдавна да съм се примирила със смъртта си и дори да се радвам, че идва, сега съм дълбоко развълнувана от новината за Дейзи. Не мога да понеса мисълта, че може да умра, без да разбера какво означава постъпката й. Може да ви се струва безсмислено, но така се чувствам. Франк обичаше Дейзи най-много от всички останали членове на семейство Девънпорт. Тя значеше много за него… И заради него аз трябва да узная защо тя настоява, че го е убила.
— Разбирам — кимна Поаро. — Както вече казах, ще намеря отговорите на вашите въпроси за мадмоазел Дейзи. Когато ги имам, ще ви ги донеса тук и ще ги изложа пред вас.
— Благодаря ви.
— В замяна, надявам се, че вие ще кажете на мен и на приятеля ми инспектор Кечпул тук цялата истина за смъртта на Франк Девънпорт.
Благодарността по лицето на Хелън Актън се замени от тревога.
— Наистина ли е толкова ужасно да ни кажете истината? — запитах и аз. — Току-що ни казахте, че Дейзи е значела много за Франк, че имате нужда да знаете истината заради него. Когато го казахте, звучахте като човек, който много държи на Франк Девънпорт. Това подсказва и фактът, че до смъртта му вие двамата сте били сгодени. Позволявате ли да кажа какво смятам аз? Мисля, че много сте обичали Франк, и мисля, че все още го обичате.
Тя се взираше напрегнато в мен. След почти минута мълчание каза с глас, предрезгавял от емоции:
— Така е, винаги ще обичам Франк. Благодаря ви… Никой досега не ми е задавал този въпрос. Непрекъснато ме питат дали съм го убила и защо съм го убила, но никога никой не ме попита дали съм го обичала.
— И въпреки тази ваша любов, вие твърдите, че сте го убили?
— Да, така е.
— Съжалявате ли, че го направихте? Ако можехте да върнете времето назад до шести декември миналата година, бихте ли постъпили различно?
— Вие отново сте първият човек, който ми задава такъв въпрос — каза тя. — Да, дълбоко съжалявам, не би трябвало да го правя. Как ми се иска да не го бях направила. Аз…
— Какво? — попитах.
От очите й потекоха сълзи и Хелън Актън разтърси диво глава.
— Всичко, което мога да ви кажа, е, че възнамерявах да убия Франк и наистина го убих.
— Защо? — намеси се Поаро. — Разкажете ни защо убихте мъжа, когото обичахте?
Тя не отговори. Никой от нас не се опита да я убеждава. Хелън Актън седеше неподвижно и излъчваше твърда решителност.
— Значи се радвате, че ще умрете — попитах я, връщайки разговора към темата, за която разбрах, че има желание да говори.
— Да — тихо отвърна тя.
— Съжалявате за престъплението си и желаете да го изкупите със собствената си смърт, така ли?
Хелън Актън кимна.
