Не можех да измисля други въпроси, които да добавя към списъка, затова го сгънах и го пъхнах в джоба си. В същото време на вратата се почука и хазайката ми Бланш Ънсуърт се появи във всекидневната.
— Божичко, колко е студено тук — каза тя и потърка ръце.
Тъкмо да кажа „Не бъдете глупава, в камината има бумтящ огън“, когато видях, че е угаснал. Бил съм прекалено потънал в изготвянето на списъка, за да забележа.
— Извинете за безпокойството, Едуард. По телефона се обади за вас един джентълмен от Скотланд Ярд, каза, че работи с вас — някой си сержант Гиди.
— Възможно ли е да е бил Гидли?
— Да, мисля, че така беше, точно така, сержант Гидли.
— Идвам. — Изправих се.
— О, не, той не е на телефона. Помоли ме да ви предам съобщение, но… — Лицето й придоби изражение на засегнат и сякаш наранен човек. — Защо не ми казахте, че са ви възложили случай на убийство? Знаете колко обичам да слушам историите ви.
— Историите не са истории, докато не получат развръзка — отвърнах. — Тази все още не е стигнала до там. Случаят ми беше възложен съвсем наскоро.
— Е, точно за това искаше да говори с вас сержант Гидли — за този ваш нов случай, случаят Девъншир.
— Девънпорт, госпожо Ънсуърт.
— Да, точно така, една дама дошла в Скотланд Ярд, за да се види с вас във връзка с него, някоя си мис Уинифред Лорд.
Аха! Значи, ето я! Уини, прислужницата, която „никога повече няма да се върне“ в семейство Девънпорт!?
— Иска да говори с вас при първа възможност — продължи мисис Ънсуърт. — Казала, че знае кой е убил Франк… Девъншир, знаела също и защо и че не е причината, за която всички вие си мислите. Оставила и телефонен номер, записах го и листчето е до телефона.
— Но… — мисълта ми препусна, — не е ли дала информацията на сержант Гидли? Защо я е оставил да си тръгне?
— Той каза, че искала да говори само с вас и с никой друг! Не я виня! Аз също ще искам да говоря с главния, ако имам важна информация за случай на убийство. Не бих искала да издрънкам нещо толкова важно, което се отнася за убийство, на първия срещнат. — Тя ме изгледа многозначително. — Бих искала да говоря с вас, Едуард, и с никого другиго.
Обзе ме ужасно предчувствие за бедната Уини, която никога не бях виждал. Кой друг, освен сержант Гидли, Бланш Ънсуърт и самият аз, би могъл да знае, че тя знае — ако наистина е така, — факти за убийството на Франк Девънпорт? Дали тя не е в опасност? Трябва да я намеря, и то бързо.
Знае кой е убил Франк, знае също и защо, и не била причината, която всички вие сте си мислели.
Дали наистина означава това, което си мисля, че значи?
Бързо отидох до телефона и набрах номера, записан от мисис Ънсуърт. Отговори ми женски глас, оказа се, че е майката на Уинифред Лорд. Разговорът с нея никак не ме успокои, че страховете ми са напразни. Каза ми, че Уини отишла в Скотланд Ярд и все още не се е върнала, както обещала, и оттогава майка й не я е чувала и виждала.
На следващата сутрин се измих набързо, облякох се и хапнах малка закуска, всичко това в рамките на двайсетина минути за голямо огорчение на мисис Ънсуърт. Отдавна я подозирам, че крои най-различни хитри планове, с цел да ме задържи в разговори на масата за закуска възможно най-дълго, но в този случай не успя.
Бях уредил полицейска кола с шофьор да мине да ме вземе в девет и половина и да ме закара от квартирата ми до затвора „Холоуей“, като по пътя се отбием да вземем Поаро. След „Холоуей“ щяхме да продължим към „Кингфишър Хил“ и „Малкото ключе“. Нямах никаква представа как, мътните го взели, ще бъда приет там като авторитетен представител на властта след опита ни с Поаро да ги измамим. Би било по-лесно, ако никой не споменава „Пийпърс“, но едва ли ще имаме такъв късмет.
Поаро беше готов и когато пристигнахме, чакаше ни на улицата, изглеждаше по-наконтен от всякога. При вида му се наложи да си напомня, че не сме тръгнали за весел ден на конните състезания в Аскот, а сме на път за най-омразния ми затвор. Бил съм на много такива места във връзка с работата ми в Скотланд Ярд и не смятам нито един затвор за приятен, но „Холоуей“ е най-лошият. Никога не ми се е удавало да понасям лесно страданията на жените, а вътре, между тези стени, има твърде малко друго. Ненавиждам всичко в това място, като започнем от външния му вид, ако човек умишлено премрежи очи, сградата напомня на огромна и неясна маса хора с отворена уста в знак на протест и вероятно болка, и с яростно размахани ръце.
Вътрешният му вид не е по-добър. Най-странното, когато си вътре в един затвор, е, че очакваш да се срещнеш лице в лице със злото, но всъщност в този или който и да било друг затвор има твърде малко от чистото зло. Това, което срещаш отново и отново, е безнадеждност и угнетение — последиците от стари предателства, от фатални избухвания и ужасяващи компромиси в невъзможни ситуации.
Споделих с Поаро част от мислите си, а той отвърна:
— Днес ще е различно, защото носим надежда на Хелън Актън. Носим новината, че животът й временно е спасен благодарение на Дейзи Девънпорт.
— Тя вече трябва да е чула новината, Поаро.
