— Понякога ме отчайваш, приятелю — отвърна Поаро. — Може да е избрала Джоан Блайт за фалшиво име, след като го е видяла върху книгата на мадмоазел Дейзи, но… как може да видиш това, а да не виждаш останалата част от картината?
Потопих глава под водата и заплувах бързо към далечния край на басейна, после обратно до мястото, където стоеше Поаро, все още чакайки ме. Подадох глава на повърхността и казах:
— Жената в гостната на семейство Девънпорт със смазаната до неузнаваемост глава… беше ли Джоан Блайт от автобуса, както предполагам трябва да я наричам отсега нататък, за да я различаваме от Джоан Блайт авторката, или не беше?
— Официално тя още не е…
— … идентифицирана. Знам. Независимо от това, ти имаш предположение. Смяташ, че знаеш коя е.
— Искаш да те включа в моите предварителни размишления, n’est-ce pas? — каза Поаро. — Много добре. Да, мъртвата жена е, както ти я нарече, Джоан Блайт от автобуса. Истинското й име не е Джоан Блайт и тя категорично не е авторката на „Среднощна сбирка“.
— Тогава коя е?
Поаро се усмихна.
— Скоро, приятелю, ще бъда в състояние да ти разкажа всичко, което желаеш да знаеш. В момента съм много близо до пълното подреждане на различните парченца от този ребус. Обаче преди това има няколко неща, които трябва да направя, както и още няколко, които ти трябва да направиш.
— Така си и знаех — промърморих, мислейки си не за първи път какъв късмет е, че шефът ми в Скотланд Ярд има толкова високо мнение за Поаро, защото всички други мои случаи тихомълком се прехвърляха на колегите, което ми даваше възможност да се посветя изцяло на Поаро и да му помагам толкова време, колкото той имаше нужда от мен.
— Разкажи ми първо за деня на убийството на Франк Девънпорт — каза той. — Надявам се, че си говорил с всички и си записал показанията им?
— Да, и всичко изглежда нормално. Ничия версия за шести декември не противоречи на версията на някой друг. Оливър Прауд заминал за Лондон много рано сутринта. Малко след девет Дейзи и Ричард Девънпорт и двамата Лавиолет тръгнали към „Кингфишър Вю“, къщата на Симли, където пристигнали в девет и половина. Франк се появил в „Малкото ключе“ в десет часа заедно с Хелън Актън. Прекарали сутринта заедно с Лилиан и Сидни Девънпорт.
Малко преди два часа Оливър се върнал от Лондон и отишъл в „Кингфишър Вю“, както бил инструктиран. После, в два часа, пристигнала Уини Лорд, за да каже на изгнаниците, че вече могат да се върнат. Дейзи, Ричард и Върна Лавиолет тръгнали веднага, но не и Оливър и Годфри — те тръгнали от „Кингфишър Вю“ чак в пет, влачейки със себе си и Пърси Симли. Пърси явно се самопоканил. Бил чувал чудесни истории за Франк от разни хора от имението „Кингфишър Хил“ и искал да се запознае с него. Нито Годфри Лавиолет, нито Оливър Прауд имали куража да му кажат, че присъствието му няма да е желано.
Междувременно, когато Дейзи, Ричард и Върна се прибрали от „Кингфишър Вю“ някъде към два и двайсет, всички се събрали в гостната на „Малкото ключе“. Следователно присъстващите на тази сбирка в гостната били всичките петима Девънпорт — Франк, Ричард, Дейзи, Сидни и Лилиан — както и Хелън Актън и Върна Лавиолет. Уини Лорд влизала и излизала, за да сервира напитки и да разчисти след това.
— Отлично! Всичко е както очаквах — заяви Поаро, — продължавай. Кечпул.
Потреперих. Дългото говорене правеше невъзможно дори бавното плуване и започна да ми става студено.
— Всички потвърдиха, че Хелън Актън напуснала гостната към четири часа. Била уморена, така казала, и имала нужда от почивка преди вечерята. Качила се горе. Десетина-петнайсет минути по-късно другите също започнали да напускат гостната. Върна Лавиолет, Сидни, Лилиан и Дейзи отишли горе в спалните си. Франк също, но в стаята на Хелън, а не в своята.
Към четири и половина, преди да се прибере в стаята си, Дейзи изпратила Уини Лорд в „Кингфишър Вю“, за да доведе Оливър. Ричард Девънпорт, който не се качил горе, след като всички излезли от гостната, отишъл в библиотеката, казва, че Уини се прибрала от „Кингфишър Вю“ в пет и половина.
— После, според Ричард Девънпорт, той бил известно време сам в библиотеката? — попита Поаро
— Да, твърди, че чул Уини да казва, че трябва да се заеме с приготвянето на вечерята, и след това чувал само гласовете на тримата мъже, докато… ами, докато Франк паднал от вътрешния балкон и Хелън се спуснала по стълбището и викала — „Оливър, аз го направих, аз го убих“. Във връзка с точните думи на признанието и има известно противоречие, но всички версии твърдят, че Хелън Актън напълно сама си е признала, че е блъснала Франк от извития вътрешен балкон… Поаро, ако не плувам, трябва да изляза и да се завия с онези хавлиени кърпи. — Посочих към тях. — Но най-добре ще е да се върнем в „Малкото ключе“ и да продължим разговора си там.
— Отчетът ти досега беше изключително полезен — заяви Поаро. — Сега искам да чуя по-подробно за онези десет минути между пет и половина и шест без двайсет. Прекъсването, за да се върнем в къщата, ще наруши потока на мислите ми.
