— Много сте умен, мосю Поаро. Разбирате защо сега искам да ви кажа истината.
— Позволете ми да ви върна услугата, мадмоазел.
— Какво искате да кажете?
— Аз също сега ще ви кажа истината — Хелън Актън не е оттеглила признанието си. Това беше една мъничка лъжа, която измислихме специално за вас.
Устата на Дейзи зяпна, тя се втренчи в мен.
— Не обвинявайте инспектор Кечпул — предупредително каза Поаро. — Идеята беше моя. А сега, желаете ли още веднъж да признаете за убийството на Франк? Ако не желаете, това оставя Хелън Актън единствената, която твърди, че е виновна. Екзекуцията й несъмнено ще бъде ускорена, ако вече не предлагате второ признание за разглеждане.
— Но… но аз не искам Хелън да умре — гласът на Дейзи трепереше. — Франк я обичаше и тя го обичаше. Знам, че го обичаше, видях го. Нямах възможност да ги наблюдавам дълго, но го забелязах. Беше истинско, усещах го в стаята. Но не искам да ви разправям повече лъжи нито за да спася Хелън, нито по някакви други причини. Уморих се да лъжа, толкова се уморих…
Разбирах какво има предвид. Рядко лъжа, но когато се случи — обикновено по инициатива на Поаро, или за да успокоя майка ми — струваше ми се много изтощително.
— Ще ви попитам отново, за да съм сигурен — повтори Поаро. — Вие ли убихте брат си Франк? Блъснахте ли го през парапета, за да намери смъртта си?
— Не, не съм го направила. Кълна се! Никого не съм убивала! Исках само да си мислите, че мога и че съм го направила. Сега виждам колко глупава съм била, колко суетна и нищожна. Знам, че не мога да кажа нищо, което да извини постъпката ми, поведението ми беше непростимо. — Тя затвори очи и стисна ръце в юмруци. — Ако знаехте колко дълго съм мечтала да извърша убийство и да ми се размине. Почти цяла година ми се искаше да го направя — от момента, когато татко изпъди Франк от дома ни, — но се оказа, че не съм способна. Бях просто едно уплашено дете. Затова реших да се похваля с нещо, което всъщност ме беше страх да извърша. Може да ви се струва лишено от смисъл, но единственото, което исках, беше да съм човекът, притежаващ смелостта, която на мен самата ми липсваше.
— Искате вие да бяхте убили Франк, така ли? — изумих се аз.
— Не, изобщо не е това — Дейзи се изправи и отиде до прозореца. — Обожавах Франк, но след като го загубих завинаги… няма да ме разберете, сигурна съм, но след неговата смърт, не спирах да си фантазирам, че именно аз съм го убила, за да накажа баща ми. И майка. Понеже си мислеха, че може да го имат обратно, след като ме бяха лишили от него… — Лицето й се изкриви от болка. — А понякога си фантазирах как убивам родителите си — хората, които толкова малко се интересуват от моите чувства, че се отрекоха от брат ми, макар да ги умолявах да не го правят. О, всички тук много добре си знаем мястото — баща ми на върха, над всички, после майка, после Франк. Ричард и аз сме без значение. Майка би могла да влее малко разум на баща ми, стига да имаше куража да му се опълчи. Видяхте какво стана, когато се разболя и помоли да простим на Франк — той изпълни желанието й!
— Мадмоазел, след като вие не сте блъснала Франк, тогава кой го направи?
Дейзи поклати глава.
— Иска ми се да знаех… Когато излязох от стаята си, той вече падаше.
— Но сте видели хора на площадката, близо до мястото, от което той вече е падал. Кого видяхте?
— Хелън, Върна, майка и татко — Дейзи се обърна към ICH. — Може ли да отговоря на другите ви въпроси сега, инспекторе, на онези, на които не отговорих, когато ми ги зададохте вчера? Бик искала да изкупя нечестното си поведение като съм абсолютно искрена отсега нататък. Но за едно ви казах истината: попитахте ме защо татко и майка изпратиха всички ни в „Кингфишър Вю“ в деня, когато Франк беше убит. Дадох ви честен отговор — просто го искаха. Те са убедени, че при нормални обстоятелства единствено те и техните желания имат значение. В онзи конкретен ден Франк също имаше значение, но никой от нас останалите никога не е бил от значение — така че защо, по дяволите, да им се пречкаме из къщата? Това е, нищо друго не се криеше зад искането им.
Беше доста по-подробен отговор от този, който ми даде първия път. Повярвах й.
— Попитахте ме също защо татко е допуснал годежа на Ричард с Хелън. Съвсем просто е — след убийството на Франк родителите ми решиха да се държат все едно нито Франк, нито Хелън са съществували някога. Не веднага, имайте предвид. Крещяха и се вайкаха над безжизненото тяло на Франк около трийсетина минути, след което се затвориха в спалнята на майка. Когато накрая излязоха от онази стая, всички веднага забелязахме, че… около тях сякаш се бе издигнала стена. От онзи момент нататък, чак докато вие двамата пристигнахте и започнахте да задавате неудобни въпроси, те се държаха все едно никога не са имали син на име Франк или че е имало жена на име Хелън.
— И така, когато Ричард й предложи брак и тя прие…? — подсети я Поаро.
