Що се отнася до Джоан Блайт от автобуса, не можех да изведа причина, поради която някой от семейство Девънпорт, Лавиолет, Уини Лорд, Оливър Прауд или Симли би искал да я пребие и убие и по толкова жесток начин.
Изчаках до следващата сутрин, за да се заема с последната задача, с която ме натовари Поаро — тази, която смяташе за толкова важна, че изобщо не я беше отбелязал в списъка. След закуска се запътих да търся Дейзи. Намерих я в стаята на „Пийпърс“, седнала на стол до прозореца, загледана навън в градината.
— О, не отново — каза тя отегчено. — Още въпроси, предполагам.
— Не, получих новина, която помислих, че ще желаете да чуете незабавно. От сержант Гидли. Пристигна с телеграма преди няколко минути.
— Каква новина?
Тя се изправи на крака, изражението ми трябва да я е притеснило. В този момент, докато говорех и поради това прекалено късно, през ума ми мина мисълта, че тя може да поиска да види телеграмата. Какво щях да правя в такъв случай?
Отговорът веднага ми хрумна: разбира се, че ще откажа. В случай че Гидли ми е изпратил телеграма, не съм длъжен да я показвам на никого.
— Хелън Актън е признала, че е излъгала — казах.
— Излъгала? — Дейзи бавно тръгна към мен. — Излъгала за какво?
— Оттеглила е първоначалните си показания. Сега твърди, че не е убила Франк и направи ново изявление, в което казва, че… — поизкашлях се.
Поаро би бил в състояние да изиграе тази сценка с много повече артистичност, помислих си със съжаление. Това обаче не ми беше от полза, той е в Лондон. Аз съм този, който гледа в будните, безмилостни очи на Дейзи Девънпорт.
— Хелън Актън е потвърдила, че вие казвате истината, че вие сте тази, която е блъснала Франк, и че тя ви е видяла да го правите.
Ето, казах го все пак.
Дейзи ахна, ръцете й започнаха да треперят.
— Съзнавам, че шокът трябва да е доста голям — отбелязах.
— Къде е Поаро? — запита тя с някакъв друг, предрезгавял глас, който не бях чувал досега. — Налага се спешно да говоря с него.
— Замина да се погрижи за някакви дела в Лондон. Може да ми кажете всичко, което желаете да кажете на него. Ние двамата сме…
— Върнете го — настоя Дейзи. — Трябва да говоря с него сега. Веднага.
В единайсет часа следващата сутрин един шофьор остави Поаро пред входната врата на „Малкото ключе“. Обади се по телефона в осем, за да ме уведоми за вероятния час на пристигането си, и аз вече го чаках там.
— Всичко е така, както очаквах, mon ami — каза той. — Проучванията ми бяха изключително плодотворни. Всяко мое подозрение се потвърди. Финансовото състояние на Годфри Лавиолет е повече от удовлетворително. Банкерът му ми каза, че винаги е било такова. Що се отнася до нашата Джоан Блайт от автобуса за „Кингфишър Хил“, имах изключително поучителен разговор с майка й. Зелената шапка и палтото били съвсем нови, както и знаех, че ще бъдат. Не са били носени преди деня, когато ти и аз за първи път я видяхме. А виждам, че се чудиш защо това е важно. Скоро ще разбереш, Кечпул!
Поаро ми връчи куфара си и се запъти към къщата. Побързах да го настигна.
— Прекарах един възхитителен час с издателя на „Среднощна сбирка“ — продължи той. — Предостави ми съществена информация за другата Джоан Блайт, авторката на книгата. Но най-полезен от всички се оказа бившият лекар на починалия Ото Прауд, доктор Ефгрейв, с когото говорихме надълго и нашироко. Това, което той ми каза, беше черешката на тортата. Alors, всичко е налице. Утре ще пристигне сержант Гидли и ще води със себе си Хелън Актън. Тогава ще изясним веднъж и завинаги всичко в озадачаващата афера с убийствата в „Кингфишър Хил“. А сега, Кечпул, кажи ми как се справи в мое отсъствие. Момент! Не сега! Всеки би могъл да ни чуе.
Вярно беше, в този момент стояхме във вестибюла на „Малкото ключе“.
— Ще разопаковам нещата си и тогава ще говорим.
Час по-късно седяхме в библиотеката и чакахме Дейзи Девънпорт. Описах на Поаро с пълни подробности всички разговори, които проведох в негово отсъствие, завършвайки с най-драматичния и настояването на Дейзи да говори незабавно с него.
— О, c’est parfait — възкликна той. — Сега ще видиш, приятелю, разговорът, който предстои да проведем с мадмоазел Дейзи, също ще се развие точно както аз предвиждам. Ако имах писалка и хартия, бих могъл да го напиша като сценарий на пиеса. Изглежда, имам способност да виждам бъдещето!
Днес наистина Поаро беше доволен от себе си! Когато Дейзи влезе в библиотеката, виждаше се, че е плакала, и то скоро. Очите й бяха зачервени и подути.
— Слава Богу, че сте се върнали — обърна се тя към Поаро, отпускайки се в най-близкото до него кресло.
— Как бих могъл да ви помогна? — попита я той.
— Моля се да можете… Бях ужасно глупава, мосю Поаро!
— Мадмоазел… чудя се дали ще ми позволите да разкажа на вас и на Кечпул, тук, където сме сега, историята, която вие искате да ми разкажете?
Дейзи се обърка.
— Вие не знаете историята! Само аз я знам.
— Не бъдете толкова сигурна — отвърна Поаро. — Може да ме спрете, ако сгреша някъде. Съгласна ли сте?
Все още смаяна, тя кимна.
