— Тук сте, за да направите ново признание, нали така? Този път обаче не за убийство. Тази сутрин желаете да признаете по-малък грях — лъжата. Казахте ни много сериозна лъжа, нали?
— Да — очите на Дейзи се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето й.
— И… сякаш това не бе достатъчно, та на мига решихте да скриете от мен и инспектор Кечпул много важни неща. Прав ли съм?
Тя кимна.
— Не сте убили брат си Франк, нали?
— Не, не съм.
— Ами дамата в зелената шапка и палто? Убихте ли я?
— Не — проплака Дейзи. — Никого не съм убивала… Но…
— Замълчете, моля. Позволете аз да кажа какво сте направили. Взели сте ръжена от огнището и сте размазали главата и лицето на мъртвата жена. Удряли сте я, докато не сте се уверили, че няма да бъде разпозната. Нали така?
— Да — прошепна Дейзи.
— А бележката, написана с черно мастило? „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“…
— Аз написах бележката и я поставих върху тялото й — призна Дейзи.
— Разбира се — очите на Поаро обикаляха из стаята, докато размишляваше. — Това е възхитително. Възхитително! Написали сте бележката, защото сте искали едновременно да разкриете и да не разкриете личността на мъртвата жена.
Дейзи го погледна.
— Изключително умен сте, мосю Поаро. Не съм ви достоен противник.
Поаро замълча, очевидно наслаждавайки се на думите й.
— Кажете ми, след като не вие сте убили жената със зелената шапка и палто, тогава кой го е направил?
— Не знам, наистина не знам. Може да е бил всеки, всеки, освен Оливър и мен. Бяхме заедно навън между десет и единайсет. Но всеки друг, дори онези, за които се смята, че са били с някой друг по същото време… искам да кажа, че не е невъзможно да са го направили двама души заедно, нали така?
— Да, не е невъзможно — съгласи се Поаро. — Да поговорим за мъртвата жена, жената от автобуса. Тя каза, че името й е Джоан Блайт, Това име струва ли ви се познато?
— Да — отвърна Дейзи, — това е едно от нещата, за които исках да ви кажа, мосю Поаро. Скрих толкова много и изрекох толкова много лъжи, иска ми се да ви кажа, че съжалявам. Сега това ми се струва вярно — в момента наистина съжалявам, — но ако не бях в състояние на смъртен страх, дали щях да съжалявам? Съмнявам се… Което означава, че вие сигурно презирате настоящото ми разкаяние. Което пък означава, че трябва да съжалявам за собствената си непочтеност заради самата себе си, а не поради някаква благородна причина.
Изглеждаше толкова млада и уплашена, та трябваше да си наложа да не изпитам съжаление към нея. Доколкото я познавам, това всъщност беше просто друга роля.
Поаро отвърна без следа от драматизъм:
— Всичко, което търся, е истината за това, което е станало, мадмоазел. Останалото е проблем на собствената ви съвест.
Тя кимна. Успя да се съсредоточи до известна степен и започна да разказва:
— Джоан Блайт е името на авторката на книга, която ми е много скъпа: „Среднощна сбирка“. Носех я със себе си в автобуса. Вие я видяхте, помните, нали, инспектор Кечпул? Бях я оставила на мястото до себе си и когато се върнах, ви намерих вторачен странно в нея. По-късно вие, мосю Поаро, ме обвинихте, че съм я откраднала, но аз не бях направила нищо подобно. По някаква причина книгата накара и двама ви да се държите доста особено. Във всеки случай, Джоан Блайт — истинската Джоан Блайт, която и да е тя, — е авторката на книгата. Беше ми дадена от приятел, мъж на име Хъмфри. А след това аз я подарих на много други хора.
— Защо не ми казахте истината още в автобуса, когато ви попитах как е станала ваше притежание? — попита Поаро.
— И защо ми казахте вчера, че сте си измислили Хъмфри? — запитах аз.
— Всъщност аз ви казах истината — обърна се Дейзи към Поаро. — Казах ви, че ми е подарък от някого. Тъкмо се готвех да кажа, че е от приятел на име Хъмфри, когато се усетих, че току-що ме бяхте обвинили в кражба и не заслужавате да знаете повече от това, което вече ви бях казала. За вас това едва ли има значение — дали е бил Хъмфри, Седрик или Джеймс, нямаше никакво значение.
После тя се обърна към мен.
— И на вас първо казах истината. След това реших да се пошегувам и се отрекох от думите си, преструвайки се, че са лъжа. Понякога ми е много забавно да лъжа. Приятно занимание е.
— Не ми е трудно да повярвам в това — каза Поаро с лека въздишка. — А забавно ли ви беше да се преструвате, че сте убили брат си Франк?
— Това ми достави едно по-мрачно удовлетворение — отвърна Дейзи. — Не бих го описала като забавление.
— И вярвахте, че няма опасност да бъдете наказана за престъплението, което признахте, че сте извършили? Стига Хелън Актън да се придържа към историята, че тя е убила Франк, вие оставате в зоната на безопасност. Тя вече е в затвора със смъртна присъда, за вас няма риск да бъдете обесена за престъпление, за което друга жена вече е осъдена.
— Така си мислех — тихо каза Дейзи.
— И когато Кечпул ви казва, че Хелън Актън е оттеглила признанието си, вие изпадате в паника, не можете да си позволите вашето признание да остане единствено. Така внезапно изниква съвсем реалната заплаха вие да се окажете тази, която ще бъде обесена.
