Шон О’Сараян и Томъл бяха заети с керосина и не гледаха към предната врата. Затова нямаха време да вдигнат пушките си, когато двете жени изскочиха и се втурнаха към прикритията си.
Кюлбо стоеше по-назад, за да ги прикрива, но явно и той не очакваше някой да излезе от бараката, защото, когато стреля, Сакс и Люси вече се бяха скрили в гъстата трева.
О’Сараян и Томъл също залегнаха в тревата, Кюлбо изрева:
— Оставихте ги да се измъкнат. Къде, по дяволите, гледате?
Стреля още веднъж по Сакс, тя залегна и когато отново погледна, той вече не се виждаше.
— Мини отдясно - изкрещя Кюлбо.
— Къде? - попита онзи, за когото се отнасяше нареждането; Сакс реши, че е Томъл.
— Чакай да помисля...
Настъпи тишина.
Сакс запълзя към мястото, където преди малко бе видяла О’Сараян и Томъл. Забеляза нещо червено и се насочи към него. Вятърът наклони тревата и тубата с керосин се показа. Сакс се приближи, вятърът отново ѝ помогна да се прицели. Стреля и улучи точно в средата. Тубата отхвърча и се разплиска.
— Мамка му - изруга някой и из тревата се чу шумолене. Нападателят явно бързаше да се отдалечи от тубата, въпреки че керосинът не се възпламени.
Чу се ново шумолене, после стъпки.
Откъде обаче идваха?
Забеляза отблясък близо до мястото, където бе видяла за последен път Кюлбо. Сигурно беше от оптическия му мерник. Сакс вдигна глава, погледна Люси, посочи себе си, после мястото, откъдето идваше светлината. Полицайката кимна, посочи себе си, после махна встрани.
Когато обаче Люси се изправи и побягна приведена покрай бараката, О’Сараян скочи и започна да стреля. За момент полицайката бе добра мишена. Спаси се само благодарение на това, че в бързината О’Сараян не се целеше добре. Люси се хвърли на земята и стреля. Куршумът пропусна на сантиметри хилавия мъж, който бързо залегна.
Сакс отново запълзя към позицията на Кюлбо. Чу няколко бързи гърмежа от револвер, после няколко изстрела от карабина, накрая оглушителния трясък на ловната пушка.
Тъкмо се питаше дали не са уцелили Люси, когато чу гласа на полицайката:
— Амелия, идва към теб.
Наблизо се чуха стъпки.
Кой идваше? Къде беше? Чувстваше се като сляпа. Обхващаше я паника.
Стъпките заглъхнаха. Мъжки глас извика нещо неразбираемо.
Стъпките започнаха да се отдалечават.
Вятърът отново наклони тревата и Сакс пак видя отблясъка от оптическия мерник. Кюлбо бе заел добра позиция за стрелба. Държеше на прицел цялата поляна. Сакс запълзя още по-бързо към него, страхуваше се, че се цели в Люси или в Райм и Мери Бет през прозореца.
„По-бързо, по-бързо.“
Тя скочи и се затича приведена. Възвишението, зад което се криеше Кюлбо, бе на пет-шест метра.
Шон О’Сараян обаче се оказа по-близо. Тя се сблъска с него и падна по гръб. За миг очите им се срещнаха. В неговите блестеше безумен пламък.
Бяха едва на метър един от друг. Вдигнаха оръжията си и стреляха едновременно. Не улучиха. Сакс се прицели отново, но той скочи и се втурна да бяга.
Възможността не беше за изпускане. Тя рискува да стане мишена за Кюлбо, изправи се и се прицели, но преди да стреля, Люси Кър също натисна спусъка. О’Сараян спря, хвана се за гърдите, после бавно се свлече на земята.
По лицето на Люси се четеше учудване. Сакс се запита дали за пръв път убива човек. Полицайката моментално залегна. След секунди тревата, сред която беше стояла, бе покосена от сачмите на ловната пушка.
Сакс продължи бързо към Кюлбо. Сега той знаеше къде се крие Люси и щеше да я застреля при следващото ѝ изправяне.
Шест метра, четири метра...
Светлината блесна по-силно и Сакс залегна, мислейки, че оптическият мерник е насочен този път към нея. Извъртя се встрани и зачака гърмежа. Никой не стреля и тя запълзя вдясно, за да го заобиколю Потеше се ужасно, артритът не ѝ даваше мира. Два метра.
„Бъди готова. Бързо.“
Трябваше да премине пространство, обрасло с ниска трева. Нямаше зад какво да се прикрие.
„Като се движиш, не могат да те хванат...“
Тя скочи, претърколи се през празното пространство, застана на коляно и се прицели в пушката.
Не повярва на очите си.
„Пушката“ на Кюлбо се оказа някаква тръба, вероятно от старата фабрика за уиски, а оптическият мерник - счупена бутилка. Същият номер, който им бяха погодили с Гарет във вилата край Пакенок.
„Изигра ме...“
Встрани нещо изшумоля в тревата. Амелия Сакс се обърна.
Към бараката се приближаваха стъпки. Тежки стъпки, първо през храстите, после по дървените стълби на постройката. Приближаваха се бавно - по-скоро небрежно, отколкото внимателно. Това означаваше, че нападателят е уверен в себе си, следователно - опасен.
Линкълн Райм се опита да вдигне глава от дивана, но не видя кой приближава.
Вратата се отвори със скърцане.
Рич Кюлбо бързо огледа стаята.
Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улучил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?
Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:
— Къде е Мери Бет?
— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.
