— Татко... - прошепна ужасено момичето. Жената бе загубила ума и дума.
— Твърдиш, че не правиш грешки, Давет?... Лъжеш се. Допусна тази.
Индустриалецът запали двигателя и бавно потегли.
Люси остана неподвижна дълго, докато лексусът се изгуби от поглед. После закопча ризата си, облегна се на колата и постоя така известно време. Забеляза малко червено цвете на земята. Присви очи. Беше венерина пантофка, вид орхидея. След пет минути, с помощта на шпатулата за изчегъртване на скреж от стъклата тя успя да го извади с грудките и да го постави в кутията от студения чай. Остатъците от напитката бяха принесени в жертва за красотата на градината ѝ.
Един надпис на входа на съда обясняваше, че името на щата, Каролина, идва от Каролус, което е латинският еквивалент на Чарлз. В чест на Чарлз I, който дал разрешението за образуването на колонията.
Амелия Сакс си беше мислила, че щатът е кръстен на някоя кралица или принцеса. Като типична нюйоркчанка тя не се интересуваше особено от кралските персони.
Сега седеше с белезници между двама полицаи в съдебната зала и гледаше разсеяно наоколо. Подовете на старата тухлена сграда бяха от мрамор, мебелите - от махагон. Сериозни мъже с черни дрехи, съдии или властници, я гледаха строго от картините по стените, сякаш бяха убедени във вината ѝ. Нямаше климатична инсталация, но в архитектурния паметник от осемнайсети век бе хладно.
— Хей, искаш ли кафе или нещо друго? - попита я Фред Делрей.
— Забранено е да се говори с... - понечи да възрази единият от полицаите, но служебната карта на агента бързо му затвори устата.
— Не, благодаря, Фред. Къде е Линкълн?
Наближаваше девет и половина.
— Не знам. Нали го познаваш, понякога просто се появява. За човек, който е неподвижен, щъка повече, отколкото може да се очаква.
Люси и Гарет също ги нямаше.
Сол Гибърт, облечен в скъп сив костюм, се отправи към тях. Полицаят отдясно се отдръпна и го пусна да мине.
— Здравей, Фред.
Агентът кимна хладно и Сакс предположи, че адвокатът е постигнал оправдателни присъди и за някои престъпници, заловени от Делрей.
— Голяма далавера - каза Гибърт. - Прокурорът се съгласи на непредумишлено убийство, шест години затвор, без право на предсрочно освобождаване. Има обаче един проблем, за който не се сетих вчера.
— Какъв проблем? - попита Сакс, опитвайки се да не показва тревогата си.
— Това, че си полицай.
— Какво значение има това?
Преди адвокатът да обясни, Делрей се намеси:
— Проблемът е, че ще трябва да лежиш в отделна килия. Като ченге, ако те поставят в общо помещение, няма да преживееш и една седмица.
— Значи шест години в изолация, така ли?
— Страхувам се, че да - потвърди Гибърт.
Шест години самота, ограничения, кошмари...
И после, като бивша затворничка, как би могла изобщо да си мечтае да има деца? Тя едва сдържа сълзите си.
— Е? - попита адвокатът. - Какво мислиш?
Сакс пое дъх:
— Приемам споразумението.
Съдебната зала бе пълна. Сакс забеляза Мейсън Жермен и неколцина други полицаи от шерифството. На предния ред седяха мрачни мъж и жена, вероятно родителите на Джеси Корн. Искаше ѝ се да им каже нещо, но презрението, което се четеше в очите им, я спря. От цялата зала само две лица не я гледаха с омраза: Мери Бет Макконъл и една жена, седнала до нея, вероятно майка ѝ. Люси Кър още я нямаше. Линкълн Райм - също. Сигурно не искаше да я гледа във вериги; тя също не гореше от желание да се срещат при тези обстоятелства.
Приставът я заведе до мястото за подсъдимия. Не свали белезниците ѝ. Сол Гибърт се настани до нея.
Всички станаха, съдията влезе. Той прегледа документите, кимна и секретарката му обяви:
— Народът на Северна Каролина срещу Амелия Сакс.
Съдията кимна към прокурора от Роли, висок, среброкос мъж, който стана и каза:
— Ваша милост, защитата и обвинението постигнаха споразумение. Подсъдимата се признава за виновна в непредумишлено убийство на заместник-шериф Джеси Рандълф Корн. Оттеглям останалите обвинения и препоръчвам присъда от шест години лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване.
— Госпожице Сакс, обсъдихте ли споразумението с адвоката си?
— Да, ваша милост.
— Той каза ли ви, че имате право да го отхвърлите?
— Да.
— Ясно ли ви е, че така се признавате за виновна за извършване на убийство?
— Да.
— По собствена воля ли взехте решението?
Тя се замисли за баща си, за Ник. И за Линкълн Райм.
— Да, ваша милост.
— Много добре. Признавате ли се за виновна по обвинението за непредумишлено убийство?
— Да, ваша милост.
— Имайки предвид препоръката на обвинението, ви обявявам за виновна и ви осъждам на...
Двойната тапицирана врата се отвори и количката на Райм влетя с пронизително бръмчене, последвана от Люси Кър.
Съдията вдигна раздразнено поглед, беше готов да изгони нарушителя. Когато обаче видя инвалида, както повечето хора, реши да замълчи - поведение, което Райм ненавиждаше.
Съдията се обърна отново към Сакс:
— Осъждам ви на шест години...
— Извинете ме, ваша милост - пресече го Райм. - Трябва да поговоря за минутка с обвиняемата и защитника ѝ.
