Райм продължи да разглежда доклада. Мястото и положението на тялото бяха описани набързо. Личеше, че контурите му са очертани с цветен спрей, който е от най-нежеланите замърсители на местопрестъплението.
От мястото не бяха взети никакви проби за следови улики. На снимките се виждаха много фасове, които са добро веществено доказателство.
— Следващата - нареди криминологът.
Том обърна на другата страница.
Докладът за пръстовите отпечатъци беше малко по-добър. По дръжката на лопатата имаше четири пълни и седемнайсет частични, всичките или от Гарет, или от Били. Повечето бяха латентни, но имаше и някои ясни - добре видими без химическо третиране и изследване с алтернативен източник на светлина. Мейсън бе работил много небрежно: отпечатъците от гумените му ръкавици закриваха повечето от тези на убиеца. За такова нехайно отношение към веществените доказателства Райм би уволнил полицая на минутата. Все пак добрите отпечатъци бяха достатъчно.
Апаратурата се очакваше скоро.
Райм се обърна към Бел:
— Ще ми е необходим лаборант, който да извършва анализите. Предпочитам да е полицай, но по-важно е да може да работи с апаратурата. И да познава добре района. Да е местен.
Мейсън поглади ръкохватката на пистолета си:
— Ще открием някого, но мислехме, че вие сте специалистът. Нали затова сме ви повикали?
— Една от причините, поради които сте ме извикали, е, че знам, когато не мога да се оправя сам - тросна се криминологът. После се обърна отново към Бел: - Сещате ли се за някого?
Люси Кър се обади:
— Синът на сестра ми, Бени, ъ... Бен, учи в Университета на Северна Каролина.
— Ще се справи ли?
— Предполагам... само дето е малко мълчалив.
— Не ми трябва да говори.
— Ще му се обадя.
— Добре. И така, искам Амелия да направи оглед на местопрестъплението и на стаята на момчето.
— Ама... - запротестира Мейсън. - Вече сме го направили. Най-прилежно.
Посочи към папката.
— Просто искам отново да ги огледа - отсече Райм. Обърна се към Джеси: - Вие познавате района. Бихте ли отишли с нея?
— Разбира се. С най-голямо удоволствие.
Сакс го изгледа накриво. Райм обаче знаеше цената на чара: Сакс се нуждаеше от съдействие, а Люси и Мейсън изобщо не изглеждаха склонни да ѝ помагат, за разлика от влюбения Джеси.
— Искам да осигурите оръжие на Амелия - добави криминологът.
Когато полицаят излезе от границите на щата, в който работи, той загубва правата си да носи оръжие. Сакс беше оставила служебния „Глок“ и резервния си револвер в бруклинския си апартамент.
— Това е най-лесното - каза Бел. - Какво предпочитате?
— Деветмилиметров „Глок“, но мога да мина и с „Браунинг“, трийсет и осми калибър.
— Ами... Малко ще ни е трудно да ви осигурим точно такива. В Пакенок нямаме голям избор на оръжия.
— Добре, дайте каквото имате.
— Джеси е специалист по оръжията. Може да ви намери доста добър „Смит и Уесън“.
— Разбира се - обади се с готовност младият полицай.
— Бих искала да имам и белезници.
— И това ще се уреди.
Бел забеляза, че Мейсън гледа сърдито картата.
— Какво има? - попита шерифът.
— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми?
— Иначе нямаше да питам.
— Прави каквото сметнеш за добре, Джим, но мисля, че нямаме време за допълнителни огледи. Това е голям район. Трябва да действаме бързо.
Райм загледа квадрант Л-10, където за последен път бе видяна Лидия Джонсън, и отговори вместо шерифа:
— Нямаме време да действаме бързо.
— Искахме да вземем точно него - каза мъжът; погледът му несигурно заигра из буренясалия двор, в който стоеше вдигнат на тухли пикап без колела. - Обадихме се в социалната служба и питахме специално за Гарет. Защото знаехме за него и ни беше жал. Той обаче започна да прави бели от самото начало. За разлика от всички други деца, които сме гледали. Правихме всичко възможно да му угодим, но - казвам ви - той явно не виждаше нещата по този начин. Сега съжаляваме. И ни е страх. Много ни е страх.
Стояха пред олющената врата на къщата. Джим Бел бе казал, че предния ден изпратил друг полицай да извърши огледа на стаята и да разбере дали приемните родители на Гарет имат някаква представа къде може да е отишъл. Те обаче не знаеха. Амелия Сакс бе дошла само да огледа стаята, но остави Хал Бабидж да дърдори с надеждата, че може да спомене нещо, което да им помогне. Тя не споделяше съвсем мнението на Райм, че веществените доказателства са единственото, по което може да бъде разкрит и проследен престъпникът.
Това, което разбра от разговора, бе, че приемните родители на Гарет са наистина (както бе казал Хал) много уплашени, че Гарет ще се върне и ще направи нещо лошо на тях или на другите им деца. Жената, която стоеше на входната врата до съпруга си, бе дебела, с къдрава червеникава коса. Като мъжа си и тя често отместваше поглед от посетителите и нервно се взираше ту към двора, ту към околните гори, сякаш се страхуваше Гарет да не се появи отнякъде.
