Тя грабна раницата си с надежда да открие свирката, която параноичната ѝ майка настояваше да носи за по-голяма сигурност. Мери Бет ѝ се беше присмяла за идеята (свирка против изнасилвачи в Танърс Корнър?) и хвърли безполезната вещ в шкафчето си при порцелановата статуетка на балерина. След това свирката изчезна от шкафа и Мери Бет си помисли, че майка ѝ сигурно я е пъхнала незабелязано в раницата.
Свирката обаче я нямаше. Може би Гарет я е намерил и я е взел, докато тя е била в безсъзнание. Значи се налагаше да крещи, въпреки че беше прегракнала. Тя взе един от бурканите с насекоми с намерението да го запрати по прозореца. Вдигна го, но спря. Не! Мисионера беше изчезнал. На мястото, където го бе видяла, сега се виждаха само една дебела върба, трева и ниско лаврово дърво, което се клатеше от вятъра.
Може би само това е видяла.
За Мери Бет Макконъл, с размътен от жегата, страха и умората разум, реалност и въображение започнаха да се размиват. Всички зловещи легенди за Северна Каролина оживяха в съзнанието ѝ. Може би Мисионера бе един от тези приказни герои, като Девойката от езерото Дрюмънд.
Или като призраците от Грейт Дизмал Суомп.
Или като Бялата сърна - легенда, на която поразително започваше да напомня собственият ѝ живот.
Главата я болеше, виеше ѝ се свят. Тя се отпусна на прашния диван и затвори очи, унесена от бръмченето на осите около гнездото пред прозореца - бойното знаме на похитителя ѝ.
Лидия усети дъното под краката си и се отблъсна към повърхността.
Показа глава над водата и се закашля. Намираше се в някакъв блатист вир на двайсетина метра под воденицата. Зарита силно с крака, за да се задържи на повърхността. Усети жестока болка. Сигурно си беше изкълчила или счупила глезена.
Вирът бе около три метра дълбок и ако не риташе с крака, щеше да се удави.
Въпреки болката успя да задържи лицето си над водата и да се насочи към брега.
Беше преплувала към два метра, когато усети нещо студено да се увива около врата ѝ. Змия! Спомни си мъжа, когото миналия месец бяха докарали в спешното отделение. Беше ухапан от мокасинова змия. Ръката му бе надебеляла почти двойно, а нещастникът се гърчеше от болка. Тя се извъртя и сивкавото влечуго се отърка в устата ѝ. Лидия изпищя. Престана да рита, потъна под водата и се задави. Змията изчезна. Къде беше отишла? Ако я ухапе по лицето, можеше да я ослепи, а ако уцели сънната ѝ артерия, смъртта беше сигурна.
Къде е? Дали не я чака да изплува, за да нападне?
„Моля те, моля те, помогни ми“ - замоли мислено тя ангела си пазител.
Ангелът явно я чу, защото, когато се показа отново на повърхността, змията я нямаше и тя най-сетне успя да напипа тинестото дъно с босите си крака (обувките ѝ се бяха изхлузили във водата). Спря, за да си поеме дъх и да се успокои. Запълзя бавно към стръмния, покрит с тиня и разлагащи се листа бряг. Едва напредваше. „Внимавай да не нагазиш каролинска глина - напомни си. - Ще те погълне като плаващи пясъци.“
Тъкмо се измъкваше от водата, когато чу изстрел.
„Господи, Гарет е въоръжен! Стреля по мен!“
Тя се хлъзна отново във водата и потъна под повърхността. Изплува отново, за да си поеме въздух. На другия бряг стоеше бобър. Удари с опашка по тинята и звукът прозвуча като изстрел. После се шмугна в една дупка в бента си.
Лидия отново се измъкна сред тръстиките и легна на една страна. След около пет минути успя да нормализира дишането си и да се успокои. Седна и се огледа.
Гарет не се виждаше никъде. Тя се изправи. Опита се да скъса тиксото, с което бяха вързани ръцете ѝ, но то държеше здраво, въпреки че се беше намокрило. Оттук се виждаше обгореният комин на воденицата. По него се ориентира за пътеката, вече знаеше накъде да върви. Трябваше само да мобилизира цялата си воля и сила. Замисли се дали да не се скрие в храстите до мръкване, но реши, че комарите ще я изядат.
„Тръгвай - каза си тя. - Върви!“
Опита се, но не успя да направи и крачка. Чувстваше се парализирана от страх и отчаяние.
Спомни си за любимото си телевизионно предаване, „Благословен от ангел“. Последния път, точно след края му и в началото на рекламите, вратата на стаята ѝ се отвори и вътре влезе приятелят ѝ с няколко бири. Не правеше често такива изненадващи посещения. Прекараха два незабравими часа. Сигурна беше, че ангелът ѝ пазител ѝ е изпратил този спомен като знак, че и в най-голямата безизходица има надежда.
С тази мисъл Лидия се изправи непохватно на крака и закуцука през тръстиките. Наблизо се чу гърлен звук. Нещо като тихо ръмжене. В този район живееха диви котки, мечки, глигани. Въпреки страха и болката Лидия продължи уверено в посоката, в която знаеше, че се намира пътеката.
— Я вижте! Там! - извика Джеси Корн. - Торба.
Сакс извърна поглед накъдето ѝ сочеше - към един варовиков къс с гладки стени. Върху камъка личаха следите от дупките, в които е бил сложен динамитът. Нищо чудно, че Райм бе открил нитрати.
До камъка лежеше стара брезентова торба.
— Райм, чуваш ли ме? - заговори Сакс по мобифона.
— Казвай. Има смущения, но те чувам.
— Открихме някаква брезентова торба.
