— Не, това не е внимателно държание. През цялото време се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.
— Вижте, сър. Не е честно...
— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици... - Райм се изхили злобно: - Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?... Как ти се струва този майтап?
Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.
— Болестта ми не е заразна - продължи Райм. - Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!
— Не е вярно!
— Не е ли? Мисля, че е точно така... Какво у мен те плаши толкова?
— Нищо не ме плаши! Нищо!
— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!
Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:
— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхищават! Не знам как още те търпят, господинчо...
Замълча. Райм избухна в смях.
— На какво се смеете?
— Виждаш ли колко е лесно?
— Не разбирам какво имате предвид!
— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръсник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.
— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!
— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпуснеш.
Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет - прям човек, който съди за хората не само по външността им, - но можеше поне малко да заприлича на него.
— При такова държание би трябвало да си изляза и никога повече да не стъпя в тази стая.
— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нужда от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.
Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устройството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:
— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?
— О, да - обади се Том. - След като го опознаят по-добре, разбира се.
Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.
Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но болката ѝ пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете ѝ бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно като пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше много повече шум, отколкото ѝ се искаше.
Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.
Още няколко крачки.
Десет крачки...
Как само я болеше! Дали глезенът ѝ не беше счупен? Беше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието ѝ. Кожата ѝ започваше да посинява. Имаше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Какво ще каже приятелят ѝ, ако ѝ отрежат крака? Сигурно щеше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, претърпели ампутация.
Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?
Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Представи си как бутилката се разбива в някой камък над главата ѝ и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха докарали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрирана солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.
„Още пет крачки... ето я пътеката!“
Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.
Лидия потегли пак.
Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, извъртя се и се стовари тежко на земята.
Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Сигурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.
— Моля те - прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пазител я е изоставил. - Не ме убивай...
— Млък! - изсъска той. - Писна ми вече от теб!
Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и после да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той предпочете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището ѝ. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към воденицата, без да обръща внимание на стенанията ѝ.
Със стържене, което винаги бе напомняло на Райм звука при точенето на месарски нож, устройството за прелистване заразгръща страниците на „Миниатюрният свят“ - любимата книга на Гарет, ако се съди по плачевното ѝ състояние.
