Тя промени много навиците си, само и само да не го среща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.
Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото ѝ се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.
Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите събития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите ѝ я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това майка ѝ я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.
Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), когато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотьр Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хирург, който оперира биещо сърце. И откри... да, без съмнение... останките им - доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Доказателство, което щеше да потвърди теорията ѝ, да промени коренно историческите представи за миналото на Америка.
Както всички деца в Северна Каролина и повечето ученици в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезналата колония на Роанок.
През 1500 г. група английски преселници акостирали на остров Роанок, между континенталната част на Северна Каролина и Аутърбанкс. След първоначално приятелските контакти на новодошлите с местното индианско население отношенията им се влошили. Преди настъпването на зимата, тъй като заселниците започнали да изпитват недостиг на храна и други провизии, губернатор Джон Уайт, който основал колонията, отплавал за Англия за подкрепления. Когато се върнал в Роанок обаче, заселниците (повече от сто мъже, жени и деца) били изчезнали.
Единственото, което подсказвало къде може да са отишли, бил надписът „Кроатоан“, издълбан на няколко дървета около форта. Това било индианското название на остров Ха- терас, разположен на около седемдесет километра южно от Роанок. Повечето историци предполагат, че преселниците са загинали в океана на път за Хатерас или са били убити при пристигането си, въпреки че няма никакви доказателства, че изобщо са се добрали дотам.
Мери Бет бе ходила на Роанок няколко пъти и беше гледала представление за трагичната съдба на заселниците в малкия театър на острова. Постановката я трогна... и потресе. Замисли се по-сериозно за това едва когато постъпи в Университета на Северна Каролина в Ейвъри, където се запозна подробно с историческите материали за Изгубената колония. Една от неразрешените загадки за съдбата на заселниците засягаше едно момиче на име Вирджиния Деър и легендата за Бялата сърна.
Легенда, която Мери Бет Макконъл, единствено дете в семейството, малко странна и своенравна, много добре разбираше. Вирджиния Деър била първото английско дете, родено в Америка. Била внучка на губернатор Уайт и изчезнала заедно с останалите заселници. В повечето книги по история се твърдеше, че е загинала, както и другите, на път за Хатерас. В една легенда обаче се разказваше, че заселниците не загинали, а оцелели и заживели сред местните племена. Вирджиния Деър станала красива млада жена: русокоса, с бяла като мляко кожа, непокорна и със силна воля. Един шаман се влюбил в нея, но тя го отблъснала и не след дълго изчезнала безследно. Шаманът твърдял, че не ѝ е направил нищо лошо, но тъй като отхвърлила любовта му, я превърнал в бяла сърна.
Никой не му повярвал, разбира се, но не след дълго хората започнали да виждат красива бяла сърна, която, изглежда, била предводител на всички диви животни. Старейшините на племето, явно разтревожени от мощта на сърната, обявили награда за онзи, който я хване.
Един млад смелчага с много мъки успял да я проследи и да я простреля със сребърна стрела. Улучил я в гърдите и когато се приближил, раненото животно го погледнало с жални човешки очи.
— Коя си ти? - попитал смаян ловецът.
— Вирджиния Деър - отвърнала тя и издъхнала.
Мери Бет реши да се отнесе сериозно към легендата за Бялата сърна. Прекара много дни и нощи в архивите на Университета на Северна Каролина и университета „Дюк“, изчете безброй стари документи от шестнайсети и седемнайсети век и в крайна сметка откри няколко източника, в които се споменаваха „бяла сърна“ или „бял звяр“. Тайнствените създания обаче не били забелязани нито на остров Роанок, нито на Хатерас, а „на бреговете на Черната вода, където Лъкатушещата река тече на запад от Големите блата“.
