Ubiyte Raym полностью

— Виждаш ли онези тримата? - попита Сакс.

— Кюлбо и приятелчетата му ли?

— Да. Създават доста неприятности.

— Винаги са създавали неприятности.

— Опитаха се да ме обезоръжат. Оня, хилавият. О’Сараян.

Шерифът се намръщи:

— И какво стана?

— Взех си го обратно.

— Искаш ли да го арестувам?

— Не, но реших, чe трябва да знаеш. Ядосани са, задето изпуснаха наградата. Ако питаш мен, истинската им цел е друга. Искат да застрелят момчето.

— Не само те, всички в града го искат.

— Да, но не всички в града носят заредени пушки.

Бел се засмя:

— Е, наистина не всички.

— Интересно ми е също да разбера как се озоваха извед­нъж при воденицата.

Шерифът се замисли за момент:

— Подозираш, че Мейсън ги е извикал, така ли?

— Да.

— Иска ми се да го бях изпратил в отпуск миналата сед­мица. За съжаление няма как. Ето, пристигнахме. Не прили­ча много на затвор, но върши работа.

Влязоха в едноетажната бетонна постройка. Шумната климатична инсталация поддържаше поносима температура. Ос­тавиха оръжието си в сейфа и влязоха в стаята за разпити.

Гарет Ханлън бе облечен в син гащеризон и седеше до талашитена маса срещу Джеси Корн. Заместник-шерифът се ухили на Сакс, тя го удостои с хладна усмивка.

След това погледна хлапето. Остана поразена от отчаяния му вид. По лицето и ръцете му имаше подутини, които не беше забелязала преди.

— Какво ти е на кожата? - попита тя.

Той се почеса смутено.

— Отровен бръшлян.

— Знаеш си правата, нали - заговори меко Бел. - Заместник-шериф Кър прочете ли ти ги?

— Да.

— Разбираш ли какво означават.?

— Май да.

— Всеки момент очакваме да пристигне адвокатът ти, госпо­дин Фредерикс. Идва от някаква среща в Елизабет Сити и скоро ще е тук. Имаш право да мълчиш, докато дойде. Разбираш ли?

Момчето кимна. Сакс погледна огледалното стъкло в ста­ята. Запита се кой ли седи от другата му страна.

— Ние обаче се надяваме да ни кажеш някои неща преди това, Гарет - продължи Бел. - Интересува ни нещо много важно. Преди всичко, вярно ли е, че Мери Бет е жива?

— Разбира се, че е жива.

— Изнасилил ли си я?

— Аз, такова... никога не бих го направил - възкликна възмутено момчето.

— Но я отвлече.

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Тя, такова... не искаше да разбере, че Блакуотър Ландинг е опасно място. Това е. Аз я спасих. Такова... понякога трябва да принудиш хората да правят неща, които не искат да правят. За тяхно добро. И нали се сещате, после разбират, че е било правилно.

— Близо до някой плаж е, нали? На Аутьрбанкс, така ли е? Гарет примигна, присви зачервените си очи. Сигурно си даваше сметка, че са открили картите и са говорили с Лидия. Сведе очи към масата и не каза нищо.

— Къде точно си я скрил, Гарет?

— Не мога да ви кажа.

— Гарет, сериозно си загазил. Ще те съдят за убийство.

— Не съм убил Били.

— Защо реши, че говоря за Били? - попита бързо Бел. Джеси Корн вдигна вежди и погледна Сакс. Очевидно за да я накара да забележи находчивостта на шефа му.

Гарет запука с кокалчета.

— Всеки знае, че Били е убит.

Той плахо огледа стаята, накрая спря погледа си върху Амелия Сакс. Тя издържа за кратко, после извърна очи.

— Снехме отпечатъците ти от лопатата, с която е бил убит.

— Лопата ли? Убит е с лопата?

— Да.

Момчето явно се замисли върху това.

— Видях я на земята. Може би съм я вдигнал по погрешка.

— Защо?

— Не знам. Не съм се замислял. Стори ми се странно: Били, проснат в локва кръв...

— Като не си ти, тогава кой го е убил?

— Онзи човек. Мери Бет ми каза, че... такова... работела по някакъв проект за училище там, при реката, и Били оти­шъл да поговорят. И тогава онзи човек се появил, и започна­ли да се карат с Били и да се бият, и онзи човек хванал лопа­тата и го убил. Тогара аз се появих и той избяга.

— Видя ли го?

— Да.

— За какво са се карали? - попита скептично Бел.

— За наркотици, за нещо такова. Така каза Мери Бет. Май Били продавал наркотици на момчетата от футболния от­бор, такова... стероиди ли, какво?

— Господи! - Джеси Корн се изсмя сухо.

— Гарет, Били не е продавал наркотици - възрази Бел. - Познавах го. И никога не е носил стероиди в училището.

— Чух, че Били Стейл много те е тормозил - каза Джеси. - Той и няколко други момчета от отбора.

Гарет сведе очи. На Сакс ѝ стори несправедливо - двама яки полицаи да разпитват едно беззащитно хлапе.

— Присмивали са ти се. Викали са ти, че главата ти е пълна с бръмбари. Веднъж си се нахвърлил върху Били, но приятелите му те натупали.

— Не си спомням.

— Директорът Гилмор ни го разказа. Наложило се охра­ната да ви разтървава.

— Може и така да е, ама не съм убивал никого.

— Знаеш ли, че Ед Шефър умря. Бил е нажилен от твоите оси.

— Съжалявам, че така се е получило. Не съм аз виновен. Не съм поставил аз гнездото в колибата.

— Не беше ли капан?

— Не, просто си беше там. От сума ти време е така. Аз си влизах, спях там, а пък нищо не са ми направили. Те жилят само като ги раздразниш.

— Добре, разкажи ни за човека, който уби Били. Виждал ли си го и друг път?

— Да. Два-три пъти през последните две години. Скита из горите около Блакуотър Ландинг. Веднъж го видях и при учи­лище.

— Бял ли е, или чернокож?

— Бял. Висок. Може би е на възрастта на господин Бабидж...