Ubiyte Raym полностью

— Да. Тя ме спаси от онова момче, което се канеше да направи една гадост с мен. И... разговаря с мен. Мисля, че точ­но това ми харесва у нея. Че можем да разговаряме. Понякога си мисля, че... такова... след няколко години, като порасна, тя може да се съгласи да излезе с мен. Можем да правим разни неща като останалите хора. Да ходим на кино. Или на пикник. Веднъж я наблюдавах, когато беше на пикник с майка си и някакви приятелки. Как само се забавляваха! Гледах ги с ча­сове. Седях сред храстите с бутилка вода и пакет бисквити и си представях, че съм с тях. Ходила ли си на пикник?

— Да, разбира се.

— Със семейството ми ходехме много. Имам предвид ис­тинското ми семейство. Много обичах пикниците. Мама и Кейти подреждаха масата и печаха разни неща на една мал­ка скара. Ние с татко се събувахме боси и нагазвахме във водата да ловим риба. Още си спомням меката тиня и студе­ната вода.

Сакс се запита дали затова обичаше толкова водата и вод­ните насекоми.

— Значи си мислил, че може да идеш на пикник с Мери Бет, така ли?

— Не знам. Може би. - После поклати глава и се усмихна тъжно: - По-скоро не. Мери Бет е красива и умна, и много по-голяма от мен. Сигурно ще си вземе някой хубав и умен младеж. Можем да останем просто приятели. Дори и това да не стане обаче, аз ще се погрижа да не ѝ се случи нищо лошо. Ще остане с мен, докато премине опасността. Може ти и при­ятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.

Той се загледа през прозореца и замълча.

— Заради мъжа с тъмния гащеризон ли? - попита Сакс.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Да. Заради него.

— Ще изляза да налея вода.

— Чакай - спря я той.

Откъсна няколко сухи листа от едно клонче над кухненс­кия тезгях, стри ги между дланите си и ги посипа върху лице­то, врата и голите части на ръцете ѝ. В стаята се разнесе сил- на миризма на билки.

— Това е цитронела - обясни той. - Пропъжда насекоми­те. Няма вече да ти досаждат.

Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се зас­луша в жуженето на насекомите.

„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за ко­гото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.“

Думите му не ѝ даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката...

Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малка­та всекидневна.

— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Седни там.

Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на ста­рото кресло, което му бе посочила.

Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.

— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.

— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?

— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?

Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.

— Става.

31.

Амелия Сакс си спомни стаята за разпити и срещата с психолога.

Беше видяла всичко през огледалния прозорец на стаята за наблюдение. Спомни си как лекарят се опитваше да нака­ра момчето да си представи, че Мери Бет седи пред него и как Гарет повтаряше, че иска да говори с някого другиго. Беше видяла изражението му, беше усетила тъгата и разоча­рованието (вероятно и гнева) от желанието на лекаря да го застави да прави нещо против волята си.

„О, Райм, знам, че обичаш твърдите, неоспоримите дока­зателства. Знам, че не вярваш на „меките“ неща - думите, емоциите, сълзите, погледът в очите на човека пред теб... Това обаче не означава, че те винаги са лъжливи. Аз вярвам на Гарет Ханлън повече, отколкото на уликите.“

— Погледни стола - каза тя. - Кого си представяш?

Той поклати глава:

— Не знам.

Тя приближи стола и се усмихна насърчително:

— Хайде, кажи. Някое момиче ли? Някой съученик?

Той отново поклати глава.

— Кажи ми.

— Ами, не знам, може би... Може би баща ми.

Сакс си спомни хладния поглед и нелюбезните маниери на Хал Бабидж. Гарет вероятно имаше да му каже много неща.

— Само баща ти ли, или двамата с госпожа Бабидж?

— Не, не той. Истинския ми баща.

— Истинския ти баща?

Гарет кимна. Беше възбуден, нервен. Не спираше да пука с кокалчета.

„Антените показват настроението им...“