Като гледаше тъжното му лице, тя си даде сметка, че предприема нещо, без да е наясно за последствията. Разбира се, психолозите си правят какво ли не с пациентите: карат ги да споделят тайните си, насочват ги, внимават да не увредят психиката им по време на сеансите. Дали така нямаше да влоши състоянието на Гарет? Дали нямаше да го подтикне към насилие или самоубийство? Въпреки това реши да го направи. В Ню Йорк ѝ беше излязъл прякорът Д. С. - Дъщерята на стражаря, дъщерята на патрулиращия полицай - и тя наистина се беше метнала на баща си: страстта към колите, любовта към полицейската работа, непримиримостта към престъпниците, всичко бе взела от него и особено способността да разбира човешката душа. Линкълн Райм изтъкваше интереса ѝ към хората като недостатък. Искаше да развива таланта ѝ на криминолог и тя наистина добре се справяше. В сърцето си обаче оставаше като баща си - за Амелия Сакс най-добрите веществени доказателства бяха тези, които се крият в душата на човека.
Гарет се загледа към прозореца, където привлечени от светлината бръмбари се блъскаха в стъклото.
— Как се казваше баща ти? - попита тя.
— Стюард. Стю.
— Ти как му викаше?
Гарет се усмихна тъжно:
— Най-често „татко“. Понякога „сър“. Като направех някаква беля, гледах да пазя поведение.
— Добре ли се разбирахте?
— По-добре, отколкото повечето ми приятели с техните. Някои ги биеха и им се караха постоянно. Нали се сещаш: „Защо пропусна този гол?“; „Защо стаята ти пак е разхвърляна?“; „Защо не си си написал домашното?“ Моят татко се държеше добре с мен през повечето време. Докато...
— Продължавай.
— Не знам дали трябва.
— Докато какво, Гарет? - настоя тя.
Той не отговори.
— Можеш да ми се довериш!
— Не! Ще прозвучи глупаво.
— Тогава не го казвай на мен. Кажи го на него, на татко си. - Тя кимна към стола. - Ето го, седи пред теб. Представи си го. Там седи Стю Ханлън.
Момчето погледна плахо стола. В очите му се четеше такава тъга, че Сакс се боеше да не заплаче. Знаеше, че е попаднала на нещо важно, и искаше да разбере какво.
— Хайде, Гарет. Разкажи ми за него! Как изглеждаше... Как се обличаше...
След кратко мълчание момчето заговори:
— Беше висок и доста слаб. Косата му беше черна и щръкваше, след като се подстрижеше. Налагаше се да я маже с един от ония балсами, дето миришат на хубаво. Винаги се обличаше добре. Май дори нямаше дънки. Винаги носеше ризи с вратовръзки и панталони с ръб. - Гарет се усмихна леко: - Пускаше четвъртдоларова монета по крачола си и ако влезеше в подгъва, я даваше на мен или на сестра ми. Такава игра си играехме. На Коледа носеше сребърни монети и се опитваше да ги хване в подгъва, след това ни ги даваше.
„Сребърните долари в буркана с оси“ - спомни си Сакс.
— Имаше ли някакво хоби? Спортуваше ли?
— Не много. Обичаше да чете. Купуваше много книги и ни ги четеше. Много исторически и приключенски книги. И разни неща за природата. А, и ходеше за риба. Почти всяка седмица.
— Добре, представи си, че седи на стола. Облечен е с добре изгладени панталони и риза с колосана яка, чете книга. Става ли?
— Добре.
— Оставя книгата...
— Не, първо... такова... отбелязва докъде е стигнал. Имаше тонове картончета за отбелязване. Колекционираше ги. Със сестра ми винаги му подарявахме по някое за Коледа.
— Добре, отбелязва мястото, до което е стигнал, и оставя книгата. Поглежда те. Сега имаш възможност да му кажеш нещо. Какво искаш да му кажеш?
Той вдигна рамене и поклати глава. Огледа се нервно, сякаш се е сетил, че трябва да свърши нещо.
— Да помислим за нещо, което искаш да му кажеш. За някаква беля например. Нещо, за което се чувстваш гузен. Има ли нещо такова?
Момчето търкаше нервно ръце и пукаше с кокалчета.
— Говори му, Гарет.
— Добре, сетих се нещо.
— Какво?
— Ами, онази нощ... когато загинаха.
Сакс потрепери. Осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Запита се дали да не се откаже.
— Какво за онази нощ? Искаш да говориш с баща си за онази нощ, така ли?
Той кимна:
— Бяха в колата и се канеха да тръгнат за ресторанта. Беше сряда. Всяка сряда вечеряхме в „Бениганс“. Правят страхотни печени крилца. Аз си поръчвах печени крилца, картофки и кола. Кей, сестра ми, взимаше пържен лук. Аз ѝ давах половината картофки, а тя - половината лук. После рисувахме върху празните чинии с кетчуп.
Беше блед като платно. В очите му се четеше болка. Сърцето ѝ се сви.
— Какво си спомняш от онази нощ?
— Бях пред къщата, на алеята. Те седяха в колата, татко, мама и сестра ми. Канеха се да тръгнат за ресторанта. И... - той преглътна - искаха да тръгнат без мен.
— Наистина ли?
— Бях закъснял. Ходих в гората на Блакуотър Ландинг и бях загубил представа за времето. Тичах, за да стигна навреме, но татко не искаше да ме пусне в колата. Сигурно е бил бесен, че съм закъснял. Толкова исках да стигна навреме! Треперех от студ. Прозорците на колата бяха заскрежени, но те не искаха да ме пуснат вътре.
— Може би баща ти не те е видял от скрежа.
