Като гледаше тъжното му лице, тя си даде сметка, че пред­приема нещо, без да е наясно за последствията. Разбира се, пси­холозите си правят какво ли не с пациентите: карат ги да споде­лят тайните си, насочват ги, внимават да не увредят психиката им по време на сеансите. Дали така нямаше да влоши състо­янието на Гарет? Дали нямаше да го подтикне към насилие или самоубийство? Въпреки това реши да го направи. В Ню Йорк ѝ беше излязъл прякорът Д. С. - Дъщерята на стражаря, дъщерята на патрулиращия полицай - и тя наистина се беше метнала на баща си: страстта към колите, любовта към поли­цейската работа, непримиримостта към престъпниците, всич­ко бе взела от него и особено способността да разбира човеш­ката душа. Линкълн Райм изтъкваше интереса ѝ към хората като недостатък. Искаше да развива таланта ѝ на криминолог и тя наистина добре се справяше. В сърцето си обаче оставаше като баща си - за Амелия Сакс най-добрите веществени дока­зателства бяха тези, които се крият в душата на човека.

Гарет се загледа към прозореца, където привлечени от светлината бръмбари се блъскаха в стъклото.

— Как се казваше баща ти? - попита тя.

— Стюард. Стю.

— Ти как му викаше?

Гарет се усмихна тъжно:

— Най-често „татко“. Понякога „сър“. Като направех ня­каква беля, гледах да пазя поведение.

— Добре ли се разбирахте?

— По-добре, отколкото повечето ми приятели с техните. Някои ги биеха и им се караха постоянно. Нали се сещаш: „Защо пропусна този гол?“; „Защо стаята ти пак е разхвърля­на?“; „Защо не си си написал домашното?“ Моят татко се държеше добре с мен през повечето време. Докато...

— Продължавай.

— Не знам дали трябва.

— Докато какво, Гарет? - настоя тя.

Той не отговори.

— Можеш да ми се довериш!

— Не! Ще прозвучи глупаво.

— Тогава не го казвай на мен. Кажи го на него, на татко си. - Тя кимна към стола. - Ето го, седи пред теб. Представи си го. Там седи Стю Ханлън.

Момчето погледна плахо стола. В очите му се четеше та­кава тъга, че Сакс се боеше да не заплаче. Знаеше, че е по­паднала на нещо важно, и искаше да разбере какво.

— Хайде, Гарет. Разкажи ми за него! Как изглеждаше... Как се обличаше...

След кратко мълчание момчето заговори:

— Беше висок и доста слаб. Косата му беше черна и щръкваше, след като се подстрижеше. Налагаше се да я маже с един от ония балсами, дето миришат на хубаво. Винаги се об­личаше добре. Май дори нямаше дънки. Винаги носеше ризи с вратовръзки и панталони с ръб. - Гарет се усмихна леко: - Пускаше четвъртдоларова монета по крачола си и ако влезе­ше в подгъва, я даваше на мен или на сестра ми. Такава игра си играехме. На Коледа носеше сребърни монети и се опитва­ше да ги хване в подгъва, след това ни ги даваше.

„Сребърните долари в буркана с оси“ - спомни си Сакс.

— Имаше ли някакво хоби? Спортуваше ли?

— Не много. Обичаше да чете. Купуваше много книги и ни ги четеше. Много исторически и приключенски книги. И разни неща за природата. А, и ходеше за риба. Почти всяка седмица.

— Добре, представи си, че седи на стола. Облечен е с доб­ре изгладени панталони и риза с колосана яка, чете книга. Става ли?

— Добре.

— Оставя книгата...

— Не, първо... такова... отбелязва докъде е стигнал. Има­ше тонове картончета за отбелязване. Колекционираше ги. Със сестра ми винаги му подарявахме по някое за Коледа.

— Добре, отбелязва мястото, до което е стигнал, и оставя книгата. Поглежда те. Сега имаш възможност да му кажеш нещо. Какво искаш да му кажеш?

Той вдигна рамене и поклати глава. Огледа се нервно, ся­каш се е сетил, че трябва да свърши нещо.

— Да помислим за нещо, което искаш да му кажеш. За някаква беля например. Нещо, за което се чувстваш гузен. Има ли нещо такова?

Момчето търкаше нервно ръце и пукаше с кокалчета.

— Говори му, Гарет.

— Добре, сетих се нещо.

— Какво?

— Ами, онази нощ... когато загинаха.

Сакс потрепери. Осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Запита се дали да не се откаже.

— Какво за онази нощ? Искаш да говориш с баща си за онази нощ, така ли?

Той кимна:

— Бяха в колата и се канеха да тръгнат за ресторанта. Беше сряда. Всяка сряда вечеряхме в „Бениганс“. Правят стра­хотни печени крилца. Аз си поръчвах печени крилца, картофки и кола. Кей, сестра ми, взимаше пържен лук. Аз ѝ да­вах половината картофки, а тя - половината лук. После рису­вахме върху празните чинии с кетчуп.

Беше блед като платно. В очите му се четеше болка. Сър­цето ѝ се сви.

— Какво си спомняш от онази нощ?

— Бях пред къщата, на алеята. Те седяха в колата, татко, мама и сестра ми. Канеха се да тръгнат за ресторанта. И... - той преглътна - искаха да тръгнат без мен.

— Наистина ли?

— Бях закъснял. Ходих в гората на Блакуотър Ландинг и бях загубил представа за времето. Тичах, за да стигна навре­ме, но татко не искаше да ме пусне в колата. Сигурно е бил бесен, че съм закъснял. Толкова исках да стигна навреме! Треперех от студ. Прозорците на колата бяха заскрежени, но те не искаха да ме пуснат вътре.

— Може би баща ти не те е видял от скрежа.

Перейти на страницу:

Похожие книги