Героите са същите, но не съвсем — мащехата отново е особено зла, за красотата на принцесата се носят легенди, макар официално да се знае, че ужасни белези загрозяват лицето й, а седемте джуджета съвсем не са джуджета и е спорно дали са седем. Дори и в бъдещето приказките започват с "Имало едно време…".Принцеса Уинтър ненавижда мащехата си кралица Левана. Нещо повече — момичето е убедено, че злата жена изобщо няма да одобри чувствата, които таи към верния си приятел от детството, вече красив дворцов страж, Хиацинт. Но младата принцеса не е толкова слаба и безпомощна, колкото си мисли Левана. Години наред тя е подкопавала плановете на кралицата и сега, с помощта на Синдер, Скарлет, Крес и приятелите им, е на път да предизвика революция. Но дали пък историята няма да се повтори — нали знаете, онази с отровната ябълка?
Пръстите на краката на Уинтър се бяха вкочанили от студ. Бяха ледени като Космоса. Ледени като тъмната страна на Луната. Като…
— … охранителните камери са го уловили да влиза в централната част на подземните нива на клиниката в 23:00 ч. по координираното универсално време…
Думите на чародея Еймъри Парк се лееха в спокоен, отмерен ритъм като приспивна песен. Словата му неусетно се сливаха в едно, размиваха се и човек лесно губеше нишката на мисълта му. Уинтър сви пръстите си в обувките с тънка подметка. Боеше се, че ако измръзнат още малко, преди процесът да е свършил, ще се счупят.
— … опитваше се да отвлече един от щитовете, които в момента съхраняваме…
Чупят се. Един по един.
— … записите показват, че щитът е синът на обвиняемия, отнет му на 29 юли миналата година. В момента детето е на година и три месеца.
Уинтър мушна ръце в гънките на роклята си, за да ги скрие. Пак трепереха. Напоследък цялата все трепереше. Стисна пръсти, за да застанат мирно, и стъпи здраво на нозете си върху твърдия под. Опита се да види ясно тронната зала, преди да се е завъртяла пред погледа й.
Тронната зала се намираше в централната кула на двореца и от нея се откриваше най-красивата гледка към града. От своето място Уинтър виждаше езерото Артемизия, отразяващо белия дворец и града, който достигаше пределите на огромния прозрачен купол, служещ за закрила от външните стихии — или от липсата им. Самата тронна зала се простираше отвъд стените на кулата, тъй че ако човек прекрачеше оттатък мозаечния под, се озоваваше върху тераса от прозрачно стъкло и добиваше усещането, че стои във въздуха и всеки момент ще полети към дълбините на кратерното езеро.
Вляво Уинтър виждаше как мащехата й е впила нокти в ръкохватката на трона — внушителен престол, издялан от бял камък. Обикновено кралицата следеше спокойно съдебните дела и изслушваше разпитите без намек за вътрешно вълнение. Уинтър беше свикнала да вижда как Левана поглажда полирания камък на облегалката, а не да впива пръсти в нея. Но след завръщането на кралицата и антуража й от Земята, атмосферата тук бе напрегната и през изминалите месеци мащехата й бе изпадала в ярост по-често отпреди.
Всичко започна с бягството на лунитянката — онова момиче,
Всичко започна с войната между Земята и Луната.
Всичко започна с отвличането на годеника на кралицата и провалената възможност тя да бъде коронясана за императрица.
На хоризонта се виждаше синята планета, отрязана точно наполовина. Дългата нощ беше преполовила и градът светеше в бледосиньо сияние, което се разливаше от уличните лампи и кристалните прозорци, а техните отражения танцуваха по повърхността на езерото.
Уинтър копнееше за слънцето и топлите му лъчи. Без него изкуствените дни не бяха същите.
— Но той откъде е научил за щитовете? — попита кралица Левана. — Защо не е повярвал, че синът му е бил убит при раждането?
Край стените на залата в четири редици бяха насядали семействата. Кралският двор. Благородниците на Луната, сдобили се с благоволението на Нейно Величество заради вековната си вярност и подкрепа, заради изумителното си владение на лунната дарба или заради късмета да се родят във великия град Артемизия.
А ето го и мъжът, коленичил до чародея Парк. Той не беше сред щастливците, родени тук.
Беше сключил ръце умолително. На Уинтър й се искаше да му каже, че това няма да му помогне. Молбите му щяха да идат на вятъра. Според нея човек се чувстваше по-спокоен, като знаеше, че смъртта му е неизбежна. На онези, които приемаха съдбата си още преди да са се изправили пред съда на кралицата, им беше по-леко.
Момичето погледна към собствените си ръце, които бяха все така вкопчени в полите на прозрачната й бяла рокля. Пръстите й бяха побелели от скреж. В известен смисъл бяха красиви. Лъщяха, проблясваха и
— Кралицата ти зададе въпрос! — изрева Еймъри.
Уинтър трепна, сякаш той викаше на нея.
Съсредоточи се. Трябваше да се съсредоточи.
Вдигна глава и пое въздух.
Сега, когато бе заел мястото на Сибил Мира като главен кралски чародей, Еймъри беше облечен в бяло. Той заобиколи пленника и златната бродерия по робата му проблесна.
— Простете ми, Ваше Величество — изплака пленникът. — Семейството ни от векове насам ви служи вярно. Аз съм прислужникът в онази клиника, чувал съм мълвата… Но нали това не ми влизаше в работата и тези неща не ме интересуваха, не исках да знам. Но… когато синът ми се роди щит… — Мъжът захленчи. — Това е моят син!
— Нима не помисли — обади се Левана със силен, отсечен глас, — че твоята кралица има причини да държи настрана от поданиците си сина ти и другите като него? Че като сме ги затворили, ние може би сме имали цел, чието преследване ще донесе благото на целия ни народ?
