Синдер свали пистолета, обърна се и си плю на петите. Прелетя покрай лунитяните марионетки с ослепителни костюми. Покрай безмозъчните слуги, мъртвите чародеи, пръските кръв, падналите столове и свитите в ъгъла Пърл и Адри. Бягаше към единственото спасение — широката открита тераса, надвесена над водата.
Болката в рамото й пулсираше, но тя тичаше още по-бързо, а крачките й отекваха по твърдия мрамор.
Чу изстрели, но вече беше скочила. Черното небе се отвори пред нея и тя падна.
Каи стоеше като истукан насред целия смут. Левана крещеше — не, пищеше пронизително, а обичайно мелодичният й глас звучеше дрезгаво, непоносимо. Тя кряскаше заповедите си: „Намерете я! Доведете я при мен! Убийте я!“, но никой не я чуваше. А и нямаше кой да я чуе.
Почти всички стражи бяха мъртви. Чародеите — мъртви. Вълците — мъртви. Окървавените тела на няколко слуги и благородници лежаха на пода сред изпотрошените столове и маси — жертви на хибридните войници, пуснати срещу нищо неподозиращите, невъоръжени хора.
До него Левана скъса колието на една лунитянка и замери с него опръскана с кръв млада прислужница, която се бе свила на пода уплашена.
— Ти! Доведи ми още стражи! Искам всички чародеи и стражи да дойдат в залата на часа! А вие, разчистете тази мръсотия! Какво стоите така?
Слугите се пръснаха, кои пълзешком, кои тичешком, към скритите изходи в стените.
Постепенно разумът на Каи се избистри от уплахата и той се огледа наоколо. В единия край забеляза група земни водачи, скупчени един до друг. Сред тях беше и ужасеният Торин с измачкан костюм.
— Ранен ли си?
— Не, сър. — Торин си проправи път към Каи, като се подпираше на столовете, за да не се подхлъзне на кървавия под. — А вие?
Каи поклати глава.
— Земляните…?
— Всички са налице. Никой не е пострадал.
Каи се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала.
Зърна Еймъри, който тъкмо се измъкваше от една от нишите за прислужниците — единственият оцелял чародей след процеса, макар че вече бяха пристигнали други. Хората от кралския двор, които още не бяха побягнали от тронната зала, застанаха плътно до стените, ридаеха истерично и си разказваха какво са преживели. Кой какво е видял, кой страж кого е прострелял и това момиче наистина ли вярва, че е изчезналата принцеса?
Синдер беше причинила огромни разрушения пред очите на кралицата за съвсем кратко време — гладна и обградена от врагове. Това беше чудовищно. Невъзможно. Възхитително.
В гърлото на Каи заклокочи смях, потрепери неудържимо в диафрагмата му. Тресеше се от страх, паника и същевременно от страхопочитание. Истерията го връхлетя като юмручен удар в корема. Той запуши уста, но дивият му смях бързо се превърна в панически задух.
Торин допря ръка на гърба му.
— Ваше Величество?
— Торин — запъна се Каи, опитвайки да си поеме въздух, — мислиш ли, че е оцеляла?
На лицето на Торин беше изписано съмнение, но той отвърна:
— Дотук тя показа, че е доста издръжлива.
Каи се запъти към другата страна на тронната зала, а сватбените му обувки оставяха следи в лепкавата кръв. Когато стигна ръба, надникна във водата. От мястото си не бе успял да види колко е високо. Най-малко четири етажа. Стомахът му се обърна. Отсрещният бряг не се виждаше. Всъщност езерото се простираше толкова далеч, та изглеждаше, че стига до стената на купола.
Въздухът беше притихнал, но водата беше развълнувана и черна като мастило. Той се взираше да види тяло, момиче, блясък на метална ръка или крак, но от Синдер нямаше и следа.
Каи потрепери. Дали Селена можеше да плува? Дали тялото й беше конструирано така, че да може да плува? На „Рампион“ тя се къпеше, но да се потопи изцяло във водата…
— Дали е оцеляла?
Каи подскочи. На няколко метра от него със скръстени ръце и свити устни стоеше Левана. Каи се отдръпна от нея, подтикван от абсурдния страх, че кралицата се кани да го бутне от терасата. Щом се отдалечи, той си спомни, че тя може да го накара и сам да скочи.
— Не знам. — И за да я провокира, добави: — Между другото прекрасна програма. Имах големи очаквания, но ти не ме разочарова.
Тя изръмжа и Каи остана доволен, че се отдръпна назад.
— Еймъри — кресна рязко Левана. — Претърсете всеки сантиметър от езерото до сутринта! Искам да ми поднесете сърцето на киборга върху сребърен поднос!
Еймъри се поклони.
— Заповедта ви ще бъде изпълнена, Ваше Величество. — Той кимна към няколко чародеи, които бяха пристигнали след края на екшъна и които се опитваха да си дадат вид, че не са притеснени от разрушенията в тронната зала. Четирима от тях тръгнаха. — Боя се, че трябва да уведомя Ваше Величество, че има…
— Ясно е, че има поражения! — изкрещя Левана. Тя посочи с червения си нокът езерото. — Мислиш ли, че не мога да видя това?
Еймъри стисна устни.
— Разбира се, Ваше Величество, но има още нещо.
Погледът й пламна.
— Какво още може да има?
