Техникът не вдигаше очи от компютъра. На най-близкия екран Уинтър видя карта на влаковата система, а в ъгъла примигваше съобщение за грешка. До нея изникна Хиацинт и й хвърли хладен, но свиреп поглед, задето беше избягала от закрилата му. Тя не му обърна внимание.
— Тук… — започна техникът, после се обърна към друг екран.
— Най-добре да си върнете дар словото, преди да съм ви го отнела завинаги — заплаши го Левана.
Техникът потрепери и се обърна към тях, макар че ръцете му все така безпомощно се рееха над екраните.
— Системата…
Левана чакаше.
Уинтър се разтревожи за живота на мъжа.
— Нямам достъп до нея, кралице моя. Не мога… не мога да вляза в разписанието на влаковете, ръчното управление… дори входовете към главния перон са били заключени. С изключение на… на коридора, който го свързва с порта и който единствен е останал незасегнат.
Левана замълча, стиснала устни в тънка линия.
— Някой е проникнал в системата? — попита Еймъри.
— Д-да, така мисля. Ще отнеме часове да се сменят паролите за достъп… Аз не знам дори
— Искаш да ми кажеш, че дори не можеш да спреш влаковете, които заминават от града?
Техникът беше пребледнял.
— Ще продължа да опитвам, Ваше Величество. От контролната зала в двореца ще имам по-добър достъп до системата, затова ще…
— Имате ли помощници? — попита кралицата. — Или сътрудник в занаята?
Косъмчетата по врата на Уинтър настръхнаха.
Техникът запелтечи:
— Ттрима сме общо… тук в двореца… но аз съм най-опитният с над двайсет години предана служба и…
— Убийте го.
Един от стражите извади пистолета от кобура си. Уинтър извърна глава настрани и макар че беше дребнаво от нейна страна, помисли си с радост, че не Хиацинт е принуден да извърши убийството. А можеше да бъде той, ако все още беше страж на главния чародей.
— Моля ви, крали…
Изстрелът прокънтя в главата й и Уинтър подскочи. Последва звук, който й беше до болка познат. Хленчене. Идваше иззад една купчина сандъци.
Зад нея припукването на електрическите жици и строшената пластмаса подсказваше, че куршумът е улучил и един от екраните. Стражът прибра пистолета си.
Еймъри се обърна към кралицата:
— Ще се свържа с Джерико и отряда му, за да проверя дали са успели да стигнат до перона. Ще го известя, че пътят им може би ще е блокиран.
— Благодаря ти, Еймъри. Съобщи и на другите двама техници за проблема с влаковата система.
Еймъри извади портскрийна си и се отдели от групата в края на платформата. Под него се намираха натрупаните един върху друг сандъци и макар че той се бе втренчил в екрана, Уинтър търсеше там нов признак на живот.
Ето го! Крака, помисли си тя, присвити до големия куфар.
Уинтър ахна от удоволствие и сплете пръсти под брадичката си. Всички се обърнаха към нея, учудени от присъствието й, което не беше рядкост.
— Как мислите, втора майко, дали земляните са ни донесли подаръци?
И без да дочака отговор, тя повдигна полите на роклята си и затича към багажа, минавайки по купчините сандъци и куфари, докато стигна долното ниво.
— Уинтър — рязко извика Левана. — Какво правиш?
— Търся подаръци! — извика момичето в отговор и се засмя. Сянката на Хиацинт падна върху нея. Тя си представи изражението му чак до гневната бръчка между веждите му. Знаеше, че оттам, където беше застанал заедно с антуража на кралицата, не може да види това, което виждаха нейните очи.
Едно момиче с подрязана руса коса и уплашени сини очи се бе свило на кълбо. Бе притиснала гръб в един сандък и цялото й тяло трепереше.
Уинтър вдигна глава и се усмихна щастливо първо на Хиацинт, а сетне и на мащехата си, като по всякакъв начин гледаше да избягва кървавите пръски на отсрещната стена.
— Тук пише, че вътре има аржентинско вино! Сигурно е подарък от американците. Може да вдигнем тост за този паметен следобед.
Тя се наведе над треперещото момиче и с шумно щракване отвори сандъка. Вдигна капака.
— О, да му се не види! Сандъкът лъже. Вътре има само опаковъчна хартия. — Като задържа капака с една ръка, тя започна бързо да вади отвътре хартиените парченца, разпръсквайки ги по пода в краката си. Момичето я зяпаше недоумяващо.
Гласът на майка й се бе превърнал в лед:
— Сър Глина, моля ви отведете повереницата си оттук. Излага се.
Думите й бяха твърде тежки, но Уинтър не си направи труда да ги разшифрова. Беше се заела да побутва с крак момичето и да му прави знаци да влезе в сандъка.
Ботушите на Хиацинт затропаха по багажа, докато вървеше към нея. Уинтър сграбчи момичето за лакътя, дръпна я и я накара да действа. Крес се изправи на колене, улови се за ръба на сандъка, повдигна се и се преметна вътре. Шумът беше заглушен от Уинтър, която мачкаше хартията.
Без да изчака да види дали момичето се е наместило удобно, тя пусна капака и в този миг Хиацинт скочи до нея. Тя го погледна със сияеща усмивка.
— О, добре че дойде! Ще ми помогнеш да отнесем тази хартия в стаята ми. Какво ще кажеш? Прекрасен подарък от американците.
— Принцесо…
