Уинтър полностью

— Мълчи! — отсече Синдер. — Не знаем дали не ни записват тук.

Трън затвори уста и кимна.

Синдер разбра, че той се кани да каже, че могат да се върнат обратно към РМ-9. Тя беше разгледала УС-1 на картата в ума си. Трън имаше право. Планът му беше хитър. Изненада се, че сама не се бе сетила.

— Добро хрумване, Трън.

Той пак сви рамене равнодушно.

— Мозък на престъпник, нали помниш?

Синдер се тръшна на седалката до Вълка, давайки кратка почивка на тялото си от бушуващия адреналин.

— Системата те разпозна.

— Всички жители на Луната фигурират в нея. Нямаше ме само два-три месеца и си помислих, че за толкова кратко време едва ли са ме изтрили.

— Как мислиш, дали ще забележат, че специален агент, който е бил пратен на Земята, изведнъж отново се е появил?

— Не знам. Но докато се придвижваме с влака, моята самоличност ще привлича по-малко внимание от твоята. А и Крес я няма да пробие…

Трън се умълча и притисна челото си в стената. Дълго седяха в тишина, а отсъствието на Крес допълваше празнотата край тях.

Едва сега, когато я нямаше, Синдер осъзна колко много бяха разчитали на нея. Тя можеше тайно да ги преведе през подземната система, без да се налага да използват самоличността на Вълка или на друг. Пък и беше уверена, че ако веднъж стигнат до РМ-9, ще успее да извади от строя видеокамерите, които иначе щяха да ги издадат. Освен това оставаше и най-важният въпрос с проникването в предавателната мрежа на Луната, за да разпространят посланието на Синдер към лунните жители.

Но мисълта за това как загубата на Крес ще повлияе на крайната им цел беше нищо в сравнение с ужаса, който терзаеше Синдер. Кралицата щеше да измъчва Крес, за да научи накъде са тръгнали, а сетне сигурно щеше да я убие.

— Тя е щит — обади се Синдер. — Те не могат да усетят биоелектричеството й. Докато не се показва, ще бъде…

— Недей — прекъсна я Трън.

Синдер видя побелелите кокалчета на ръцете му и се опита да измисли някоя добра, окуражителна дума, която да му каже. Едва беше наченала великия си план за революция и промяна, а вече се чувстваше като неудачник. Само дето това й се виждаше по-страшно от предателството спрямо народа на Луната. Защото тя не беше оправдала надеждите на хората, които й бяха най-скъпи в цялата вселена.

Най-накрая тя прошепна:

— Много съжалявам, Трън.

— Аз също.

Хиацинт беше крайно замислен, когато Уинтър го вкара в асансьора.

— Защо ли ме гложди лошо предчувствие? — измърмори той недоволно и подозрително огледа Уинтър.

— Теб за всичко те гложди лошо предчувствие — отвърна тя и го бутна с рамо. Игрив жест, който винаги очакваше в захлас да й върнат. Този път не стана така. Тя се намръщи. — Забравих нещо на порта. Ще ни отнеме само минутка.

И запърха с мигли насреща му.

Той се навъси и извърна очи. Беше влязъл в образа на неин страж. Униформата. Стойката. Неспособността му да погледне човек в очите за повече от половин секунда.

Гвардеецът Хиацинт не беше любимият й Хиацинт, но все пак това беше само маска, която той носеше по принуда.

Още щом си тръгнаха от порта, Уинтър тръпнеше да му каже истината. Не можеше да се отърси от тревогата за съдбата на момичето, което натика в сандъка. Дали още се криеше там? Дали се беше опитала да избяга и да настигне приятелите си? Дали са я открили? Заловили? Убили?

Това момиче беше съюзник на Лин Синдер, а може би и приятелка на Скарлет. От страх за живота й през последните два часа Уинтър се бе превърнала в кълбо от нерви. Тя ходеше напред-назад, без да може да си намери място, докато чакаше в покоите си, за да не привлече внимание, връщайки се на доковете. Заради системата за видеонаблюдение в двореца тя се въздържа да разкрие тайната си дори на Хиацинт. А трудно беше да пази такава тайна.

Странното й държане днес не беше направило впечатление даже на Хиацинт. Без съмнение имаше достатъчно причини за вълнението й.

— Какво е това нещо? — попита я Хиацинт.

Уинтър откъсна поглед от брояча на етажите над вратата на асансьора.

— Моля?

— Онова, което си забравила на порта?

— О, ще видиш.

— Принцесо…

Вратите се отвориха с шумно свистене. Тя го улови за ръката и го поведе през пищната галерия, където жителите на Артемизия чакаха влаковете си. Това ниво беше пусто — точно както се надяваше. Уинтър лесно получи разрешение от стражата да слезе тук — трябваше само да се нацупи малко и непокорно да пренебрегне пухтенето на Хиацинт. Всъщност обаче беше забранено да се идва тук по време на гостуването на земляните. От съображения за сигурност за корабите и вещите им, беше казала Левана, но принцесата знаеше, че истинската причина е да предотвратят евентуално бягство.

Когато стъпиха на главната платформа, портът беше притихнал. Светещият под придаваше чудовищност на силуетите на корабите върху високия таван, а в глухите стени отекваше шумът от всяка крачка, всеки дъх. Уинтър си представяше, че чува гръмовно туптящото си сърце.