Уинтър полностью

Скарлет отново се засмя. Спомни си какво е човек да види за първи път принцесата. Пълните й устни, деликатните й рамене, огромните очи със сиви стружки в тях и всичко това в комплект с изненадващите белези по дясната й страна, които, вместо да помрачават красотата й, сякаш я подсилваха.

Хрумна й обаче, че Вълка дори не я забелязва. И това я накара да изпита мъничко гордост.

— Звезди — прошепна Ико. — Колко си хубава!

По уличката отекна силно щракване.

— Свали обаянието — настоя Трън и се прицели в принцесата.

Сърцето на Скарлет подскочи.

— Почакай — подхвана тя, но Синдер вече бе сложила ръка на китката му и свали пистолета надолу.

— Това не е обаяние.

— Стига бе! — Трън се приведе към Синдер и прошепна: — Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Отговорът й беше последван от продължителна, главозамайваща тишина, по време на която Уинтър поглеждаше с най-прекрасната си усмивка всеки от тях.

Трън сложи предпазителя и прибра пистолета в кобура.

— Света спатийо, вие лунитяните имате хубави гени. — Последва неловко мълчание, а сетне той добави: — Коя е тази?

— Това е Уинтър — представи я Скарлет. — Принцеса Уинтър.

Трън избухна в смях и прекара ръка през косата си.

— Ние да не сме отворили пансион за прокудени кралски особи, а?

— Принцеса Уинтър ли? — повтори Синдер. — Но те току-що обявиха, че си била убита.

— Хиацинт инсценира убийството и ни помогна да избягаме — обясни Скарлет.

Синдер я погледна с изненада.

— Хиацинт?

Скарлет кимна.

— Стражът, който ни нападна на борда на „Рампион“.

Сянка премина по лицето на Синдер. Тя извърна поглед встрани.

— Колко е красива — въздъхна Ико и опипа собственото си лице за сравнение.

Скарлет я изгледа ядно.

— Тя те чува.

Уинтър наклони глава и подаде ръка на Трън. Ококори се и механично й помогна да стане.

Когато Уинтър отдръпна ръка и намести полата си, той се беше изчервил.

— Всички сте много мили — рече тя, но отправи очи към Синдер и я огледа с любопитство. Синдер изпъна рамене.

— А ти си моята отдавна изчезнала братовчедка и скъпа приятелка. Досега не можех да повярвам, но това е истината. — Уинтър взе ръцете на Синдер в своите. — Помниш ли ме?

Синдер поклати бавно глава.

— Няма нищо — рече Уинтър и го потвърди с изражението на лицето си. — Моите спомени също са смътни, а аз съм с една година по-голяма от теб. Но се надявам, че пак ще можем да бъдем приятелки. — Тя сплете пръсти с нейните. — Тази ръка е странна — тя повдигна ръката с титановото покритие. — От пепел ли е?

— Дали е от… Съжалявам, ще повториш ли?

— Недей. — Скарлет махна с ръка. — От опит знам, че е по-добре да не питаш.

Принцесата отново се усмихна.

— Прости ми. Ти вече не си само моя приятелка и братовчедка и аз би трябвало да те поздравя подобаващо. — Тя направи грациозен реверанс и целуна металната ръка на Синдер. — Кралице моя, за мен е чест да ви служа.

— Ъъ… благодаря? — Синдер дръпна ръката си и я скри зад гърба си. — Много мило, но не го прави. Никога. Никога повече.

Трън се покашля.

— По-добре да се връщаме в къщата. Вече рискувахме да привлечем достатъчно погледи, а тя… — Той отправи взор към Уинтър. На лицето му се беше изписала мнителност, сякаш не вярваше на никого, по-красив от него. — … определено ще привлече погледите.

Вълка помогна на Скарлет да почисти и превърже ранения си пръст, без да пита какво точно се е случило. По израза на лицето му личеше, че е готов да разкъса гърлото на кралица Левана, но движеше ръцете си спокойно и внимателно. Когато приключиха, Скарлет настоя да й даде време да се изкъпе и при все че Вълка бе на ръба на отчаянието, кратката раздяла си струваше. Тясната баня в дома от детството му съвсем не тънеше в разкош, но беше много по-удобна от дупката в менажерията и когато излезе оттам, тя се чувстваше като преродена. Двете с Уинтър получиха нови дрехи от мизерния запас на Маха Кесли, докато техните се изперат, но Скарлет вече нямаше търпение да си вземе обратно якето. То беше станало част от личната й защита.

— Не мога да повярвам, че сте отвлекли принц Каи — рече тя и извади гвоздейчето от завесата на предния прозорец, за да надникне навън. Сините маргаритки в саксията бяха единственото цветно петно наоколо.

— Император Каи — поправи я Вълка. Той се беше облегнал на стената и държеше подгъва на ризата й. Уинтър на свой ред влезе в банята, а през това време останалите се събраха в кухничката и се опитваха да стъкмят нещо за ядене. Някой подметна думата дажби и Скарлет се замисли, че това бедно домакинство не може да храни гости, и то толкова много. Майката на Вълка скоро щеше да се върне със седмичния си порцион, но продуктите, естествено, бяха за сама жена.

Как ли се чувстваше Вълка, питаше се Скарлет, завръщайки се у дома след повече от десет години, вече голям мъж, с белези и остри зъби, и с кръвта на безбройните жертви по ръцете си?

А сега и с… момиче.

Опитваше се да пропъди мисълта за срещата с майка му. Струваше й се необичайно, ужасно.