Уинтър полностью

— Да, император. — Тя отново заби гвоздейчето. — Странно е, след като осемнайсет години наред слушам клюкарските новини, които не спираха да обсъждат „любимия принц на Земята“. — Тя взе една от възглавниците от канапето и я пъхна под краката си. — Имах негова снимка на стената, когато бях на петнайсет. Grand-mere я изряза от една кутия с овесени ядки.

Вълка се намръщи.

— Но сигурно половината момичета на света са имали същата снимка от същата кутия с овесени ядки.

Вълка разкърши раменете си и Скарлет се усмихна шеговито.

— О, не. Нали няма да се сбиеш с него за лидерство в глутницата? Ела тук. — Тя му махна с ръка и за част от секундата той се намери при нея. Смръщеният му поглед се смекчи, щом я притисна до гърдите си.

Тази негова отраканост беше нещо ново за нея, съвсем различна от свенливостта му, с която беше свикнала. На „Рампион“ той вечно прикриваше чувствата си, сякаш не искаше да разруши несигурното доверие помежду им, което започнаха да градят след Париж.

Сега, когато я целуваше или я прегръщаше, Скарлет имаше чувството, че заявява правото си над нея. При нормални обстоятелства тя щеше да изнесе цяла тирада за независимостта в една връзка, само дето й се струваше, че самата тя отдавна е заявила правата си над него. Взе решението и за двама им още когато настояваше да зареже оперативната група заради нея, още когато го завлече на борда на онзи кораб, за да го отведе далеч от всичко, което той познаваше. Сега й принадлежеше, както и тя на него.

Само дето все още се питаше дали онова, което имаше между тях, не се е променило отново. До днес смяташе, че когато всичко свърши, Вълка ще си отиде с нея във фермата, но ето че той се бе завърнал при майка си, а тя беше единствената му роднина. Скарлет вече не можеше да си мисли, че освен нея няма други важни хора в живота му и нямаше да бъде честно да го кара да избира между нея и семейството, от което е бил отделен. Не сега, а може би и никога.

В кухнята се чу затръшване на шкаф и звукът я избави от мислите, за които не беше готова. Та тя току-що го бе намерила отново. Чу Трън да говори за замразен картон, а Ико го обвини в липса на такт към онези, които нямат вкусови рецептори.

Скарлет облегна главата си върху рамото на Вълка.

— Толкова се тревожех за теб.

— Тя се тревожела за мен? — Вълка я дръпна, за да я погледне. — Скарлет… те те отвлякоха, а аз стоях безпомощен. Не знаех жива ли си и дали не са те… — Той потръпна. — Бях готов да убия всеки, за да те измъкна. На всичко бях готов, за да те върна. Единствено мисълта, че ще кацнем на Луната, ме спаси от лудост. — Челото му се сбърчи. — Макар че един-два пъти леко откачих.

Скарлет го сръчка с лакът.

— Това не би трябвало да звучи романтично, но така звучи.

— Вечерята е сервирана. — Трън се появи от кухнята с чиния във всяка ръка. — И под вечеря имам предвид воднист кафяв ориз и пресолено месо върху стари солени бисквити. Вие, лунитяните, наистина знаете как да живеете.

— Вземахме продукти само от килера — каза Синдер, когато двете с Ико влязоха във всекидневната, която едва ги побра. — Пресни зеленчуци няма, а Маха и бездруго ни даде предостатъчно.

Скарлет хвърли поглед към Вълка.

— Преди си мислех, че не си опитвал домати и моркови, защото на Луната не растат зеленчуци, но не е това причината, нали? Просто не стигат до външните сектори.

Той сви рамене, без намек от самосъжаление.

— И аз не знам какво могат да отглеждат в селскостопанските сектори. Но каквото и да е, главата си залагам, че не може да се сравнява с „Ферми и градини Беноа“. — Очите му просветнаха и за своя изненада Скарлет отново се изчерви.

— От вас ме заболя коремът — измърмори недоволно Трън.

— Не, от месото е — рече Синдер, докато теглеше със зъби едно мистериозно парче сушено месо.

Храната не беше вкусна, но не беше и по-лоша от онази, която й даваха в менажерията, и Скарлет с апетит изяде малката си порция. Уинтър излезе от банята. От черните й къдрици още капеше вода, панталоните й бяха доста къси, блузата не й беше по мярка, но тези неща с нищо не разваляха хубостта й. Когато влезе при останалите, всички внезапно се умълчаха. Принцесата коленичи на пода до масичката и огледа храната с тъжни, унесени очи.

Първа се обади Скарлет.

— Не е това, с което си свикнала — рече тя и побутна две-три бисквити към нея, — но все нещо трябва да ядеш.

Уинтър се засегна.

— Не съм придирчива. — Но лицето й се смекчи, когато пак погледна бисквитите. — Просто не бях помисляла колко задоволена съм била с всичко. Знаех, че във външните сектори условията на живот са тежки, но не чак толкова. Хората са гладували, за да може моят стомах да се засища всеки ден. — Тя въздъхна, седна на пети и скръсти ръце в скута си. — Не съм гладна. Някой друг може да изяде моя пай.

— Уинтър…

— Не съм гладна. — Скарлет не я бе чувала да говори с такава непреклонност. — Не бих могла да ям дори и да опитам.

Скарлет се намръщи, но отстъпи. В крайна сметка Вълка омете бисквитите с известно чувство за вина.