— Не съм особено уверен в това — каза мъжът, който вече се смееше, хванал китката си. — Сядай, сядай! Ще пусна една вода и като се върна, аз ще почерпя. Не ми изглеждаш на човек, фрашкан с пари.
— Е, както казват хората — понякога външността лъже — отвърна Джейсън и седна отново. — Имам и други, по-хубави дрехи. Но един стар приятел ми определи среща тук и ми каза да не ги нося… Току-що се завърнах с добри пари от Африка. Нали разбираш — обучавах диваците.
Очите на мъжа се разшириха.
— Африка? — прекъсна го непознатият. — Знаех си! Бил си в ЛПН.
Това, което бе останало от банките с данни в паметта на Хамелеона, му разшифрова съкращението. Легион Патриа Ностра. Френският Чуждестранен легион — наемниците на света. Не бе имал точно това предвид, но щеше да свърши работа.
— Господи, и ти ли? — попита той отново с груб глас, но съвсем невинно.
— La Legion étrangère! „Легионът на нашето отечество!“
— Тихо! Ти си луд!
— Разбира се, ние не се издаваме. Завиждат ни много и това е естествено, тъй като бяхме най-добрите и ни плащаха за това. Но все пак тук наоколо са наши хора. Soldieres!
— Кога напусна Легиона? — попита Борн и почувства как облак обгръща мозъка му, което можеше да се окаже обезпокоително.
— А, преди девет години! Изхвърлиха ме преди да ме наемат за втори път. Бях прекалено тежък. Бяха прави и вероятно така ми спасиха живота. Аз съм от Белгия, ефрейтор.
— Аз бях уволнен преди месец, преди да изтече първия ми срок. Раниха ме по време на нашествието в Ангола и разкриха, че съм по-възрастен от посоченото в документите. Не плащат за продължително лечение.
Колко лесно излизаха думите от устата му.
— Ангола? Ние ли го направихме? Какво смятат за това на Ке д’Орсе?
— Не знам. Аз съм войник, изпълнявам заповедите и не задавам въпроси на тези, които не разбирам.
— Седни! Ще ми се пръсне мехурът. Връщам се веднага. Може да се окаже, че имаме общи познати… Никога не съм чувал за операция в Ангола.
Джейсън се облегна на издадения бар-плот и си поръча бира, доволен, че музиката бе прекалено висока, а барманът твърде зает, за да чуе разговора им. При все това беше безкрайно благодарен на Свети Алекс Конклински, чийто най-важен съвет към полевите агенти бе „гледай първо да получат лошо впечатление от теб, а след това — добро“, като неговата теория твърдеше, че преходът от враждебност към приятелство е много по-сигурен, отколкото обратното. Успокоен, Борн отпи от бирата. Беше спечелил един приятел в „Сърцето на войника“. Бе нещо незначително и постигнато чрез лек сблъсък, но бе жизненоважно и може би не чак толкова незначително.
Човекът се върна, преметнал яката си ръка върху рамото на един младеж — на малко повече от двадесет години, среден на ръст, на вид доста силен физически. Беше облечен с американско яке. Джейсън понечи да стане.
— Стой, стой! — извика новият му приятел, като се наведе напред, за да може Борн да го чуе на фона на разговорите и музиката.
— Доведох ти един девственик.
— Какво?
— Толкова бързо ли си забравил? Готви се да стане наемник на Легиона.
— О, така ли — засмя се Джейсън, за да прикрие гафа си. — Почудих се, че на такова място…
— На такова място — прекъсна го мъжът, — хората могат да приемат или да се откажат, ако не им стиска. Мисля, че той иска да разговаря с теб. Американец е и френският му е отчайващ, но ако говори бавно, можеш да го разбереш.
— Не е необходимо — каза Джейсън на английски с лек акцент. — Израсъл съм в Нюшател, но прекарах и няколко години в Щатите.
— Радвам се да го чуя.
Говорът на американеца бе силно южняшки, усмивката му беше искрена и очите му нащрек, но в тях не се четеше страх.
— Тогава да започнем отначало — каза със силен акцент белгиецът на английски. — Аз се казвам… Морис — хубаво име, като всяко друго. Моят млад приятел се казва Ралф — поне така твърди. Как се казва нашият ранен герой?
— Франсоа — отвърна Борн, като мислеше за Бернардин, и се запита как ли се оправя той на двете летища. — И съвсем не герой — героите умират бързо… Поръчайте си нещо за пиене, аз плащам.
Докато изпълнят поръчката, Борн мислеше трескаво, като се опитваше да си припомни малкото, което знаеше за Френския чуждестранен легион.
— Много неща са се променили за девет години, Морис.
„Колко лесно излизат думите от устата ми“ — помисли си Хамелеона.
— Ти защо искаш да се запишеш, Ралф?
— Смятам, че това е най-умното, което мога да направя — това е начин да изчезна за няколко години, като под няколко разбирам минимум пет.
— Ако оцелееш през първата, mon ami! — вметна Морис.
— Морис е прав. Трябва да го слушаш. Офицерите са ужасни…
— И всичките са французи! — добави белгиецът. — Поне деветдесет процента. Може би на триста чужденци един успява да стане офицер. Не трябва да се заблуждаваш в това отношение.
— Но аз съм висшист. Инженер.
— Тогава ще те накарат да направиш чудесни нужници за лагерите и да проектираш идеални дупки в тях — разсмя се Морис. — Кажи му, Франсоа. Обясни му как се отнасят със savants37.
— На първо място образованите трябва да знаят как да се бият — каза Джейсън, като се надяваше да е прав.
