Морис чу усилващото се ръмжене на двигател и се обърна. От юг бързо се задаваше червена кола. Не, тя не се задаваше — тя направо летеше с педал на газта, натиснат до пода. Той замаха неистово ръце — израз на безсилие и зов за помощ. Безрезултатно. Автомобилът се стрелна край него като размазано петно… после, за негова приятна изненада, въздухът се изпълни с прах и писък на спирачки. Колата спря! Той се затича, припомняйки си думите на майка си, повтаряни неспирно, когато беше дете в Бронкс:
Панов не спазваше изцяло този съвет, но имаше моменти, в които разбираше неговото значение в социалното общуване. Може би и сега случаят беше такъв. Mo приближи леко задъхан отворения прозорец на дясната предна врата на червения автомобил. Погледна жената, която шофираше — платинена блондинка на около тридесет и пет години с доста силен грим и огромни гърди, обгърнати от деколте, по-подходящо за порно-филм, отколкото за селския път в Мериленд. Все пак думите на майка му кънтяха в ушите му и затова той започна с истината.
— Разбирам, че изглеждам зле, мадам, но ви уверявам, че това впечатление е само повърхностно. Аз съм лекар и претърпях катастрофа…
— Скачай, за Бога!
— Много ви благодаря.
Едва Морис бе затворил вратата и жената включи на скорост. Натисна педала докрай, колата направо излетя от банкета и пое по пътя.
— Очевидно бързате — предположи Панов.
— И ти щеше да бързаш, друже, ако беше на мое място. Имам съпруг, който сега си сглобява камиона, за да ме пипне!
— О, така ли?
— Тъпанар! Търкаля се из страната три седмици в месеца, сваля де що курва срещне по магистралите, а после е готов да ме утрепе, щом разбере, че и аз съм се позабавлявала.
— О, ужасно съжалявам.
— Ще съжаляваш още повече, ако ни хване.
— Моля?
— Наистина ли си доктор?
— Да.
— Май ще можем да свършим една работа с теб.
—
— Можеш ли да се справиш с един аборт? Морис Панов затвори очи.
Борн вървя близо час из улиците на Париж, като се опитваше да избистри мислите си. Накрая стигна до Пон дьо Солферино над Сена — мостът, който водеше към Ке де Тюйлери и парка. Облегна се на парапета, загледан разсеяно в лодките, които пореха лениво водите, а въпросът продължи да нахлува в главата му: Защо, защо,
Съществуваше само един възможен отговор, който го вбесяваше. Явно Мари мислеше, че Джейсън ще премине границата, както бе станало в Хонконг, където тя самата бе успяла да му възвърне разсъдъка и реалността.
Не. И тя не идваше в Париж, за да спаси неговия живот — в това отношение тя имаше голямо доверие на Джейсън Борн. Тя пристигаше в Париж, за да спаси разсъдъка му.
Бернардин. Той може да му помогне. Да я намери на „Орли“ или „Шарл дьо Гол“ чрез Втори отдел. Да я намери, да я прибере, да я постави под охрана в някой хотел и да й каже, че никой не знае къде се намира той. Джейсън затича от Пон дьо Солферино към Ке де Тюйлери и първия телефон, който успя да намери.
— Можеш ли да го направиш? — попита Борн. — Тя има само един паспорт и той е американски, не канадски.
— Ще опитам — отвърна Бернардин, — но без каквато и да е помощ от Втори отдел. Не знам какво е казал Свети Алекс, но в този момент консултантският ми статус е анулиран и предполагам, че бюрото ми е било изхвърлено през прозореца.
— Отвратително!
— Така е — merde, mon ami. На Ке д’Орсе искат да ме изгорят и ако не притежавах определена информация за някои членове на Асамблеята, без съмнение щяха да възстановят гилотината.
— Можеш ли да пуснеш малко пари в имиграционните служби?
— Ще е по-добре, ако действам от досегашната си служебна позиция, като предположим, че във Втори отдел не са били толкова пъргави. Моля те, кажи ми пълното й име.
— Мари Елиз Сен Жак-Уеб…
