Бе напуснал Банк Норманди, като че ли тя бе пълна с бацила на смъртоносна болест. Беше се върнал в „Пон Роял“ и отново бе опитал да намери Алекс Конклин в Съединените щати. По това време беше почти един часът следобед във Виена, Вирджиния. Отново това, което чу, бе телефонният секретар с безплътния глас на Алекс, инструктиращ обаждащия се да остави съобщение. По различни причини Джейсън бе решил да не го прави.
И сега беше в Аржантьой и изкачваше стъпалата на метрото към улицата, откъдето бавно и внимателно щеше да поеме из грозните околности на „Сърцето на войника“. Инструкциите бяха ясни. Не трябваше да бъде мъжът от миналата вечер, никакво накуцване, никакви дрипави военни дрехи, за да не може да бъде разпознат от никого. Трябваше да изглежда като обикновен работник, да отиде до портите на старата закрита рафинерия и да пуши цигара, облегнат на стената. Това трябваше да стане между 12:30 и един часа през нощта. Нито по-рано, нито по-късно.
Когато бе попитал куриерите на Сантос — след като им беше дал няколкостотин франка за това, че ги притесняваше, каква е причината за вземането на такива предпазни мерки, и то посред нощ, човекът с по-малко задръжки бе отговорил:
— Сантос никога не напуска „Сърцето на войника“.
— Но снощи го направи.
— Само за минути — допълни по-словоохотливият куриер.
— Разбирам.
Борн кимна, въпреки че не беше разбрал нищо, а можеше само да предполага. Беше ли Сантос по някакъв начин затворник на Чакала, заточен ден и нощ в мръсното кафене? Въпросът бе интересен, като имаше предвид размерите на управителя и очевидната му груба сила в комбинация с интелекта му, който бе доста над средния.
Беше 12:37, когато Джейсън, облечен в дънки, тъмен опърпан пуловер с шпиц-деколте и каскет на главата приближи портите на старата фабрика. Извади кутия цигари от обикновен тютюн и облегнат на стената, запали една с клечка кибрит, като преди да я духне, задържа пламъка по-дълго от необходимото. Мислите му се върнаха към загадъчния Сантос, който искаше да го види „с мир в сърцето си“. „Браво, amigo“ — помисли си Джейсън. Сантос беше потърсил в Лондон един уплашен до смърт посланик с въпрос, който бе толкова подвеждащ, че Аткинсън не бе имал друг избор, освен да заяви категорично, ако не и панически, че каквито и да са инструкциите, дадени от Горгона, те трябва да бъдат изпълнени. Силата на Горгона беше единствената защита на посланика, последното му убежище.
Значи Сантос щеше да се огъне. Това решение се коренеше в интелекта, а не във верността и чувството за дълг. В живота на човек съществуват различни възможности, ако му се предоставят удобни случаи. И такъв сега се беше явил пред Сантос, васалът на Карлос, чиято задушаваща преданост към господаря му вероятно бе свършила. Точно това инстинктивно предвиждане накара Борн да наблегне спокойно в доводите си, но твърдо и нарочно сдържано, на такива фрази като Би могъл да пътуваш, да изчезнеш… един богат мъж, освободен от всякакви грижи и от необходимостта да върши тази неприятна, скучна работа. Сантос беше готов да захапе стръвта от три милиона, а Борн щеше с охота да го остави да скъса влакното и да отплува с нея.
Джейсън погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Слугите на Сантос без съмнение проверяваха улиците — една последна инспекция преди жрецът на свръзките да се появи.
Часовникът му показваше един часа. От алеята се появиха двамата куриери от „Пон Роял“ и поеха по улицата към портите на старата рафинерия.
— Сега Сантос ще се срещне с теб — каза по-словоохотливият.
— Не го виждам.
— Трябва да дойдеш с нас. Той не напуска „Сърцето на войника“.
— Защо ли ми се струва, че това не ми допада?
— Няма причина. Той носи мир в сърцето си.
— А ножът му?
— Сантос няма нито нож, нито пистолет. Никога не носи оръжие в себе си.
— Радвам се да го чуя. Да вървим.
— Той не се нуждае от такива оръжия — добави куриерът обезпокоително.
Преведоха го през алеята покрай входа с неоново осветление до един проход между сградите, през който едва можеше да мине човек. Тръгнаха един след друг, като Джейсън бе между двамата мъже, и отидоха зад кафенето, където Борн видя последното нещо, което можеше да очаква в тази занемарена част на града. Там имаше… Е, добре, там имаше английска градина. Парче земя около десетина метра на дължина и шест на ширина, в което дървени рамки носеха най-различни цъфнали увивни растения — едно езерце от цветове, окъпани от лунната светлина.
— Изключителна гледка — каза Джейсън. — Едва ли е постигната без грижи.
— А, това е страстта на Сантос! Никой не я разбира, но и не смее да докосне с пръст дори едно цвете.
— Интересно.
Заведоха го до малък външен асансьор, чиято стоманена рамка бе окачена на каменната стена на зданието. Друг начин за стигане до втория етаж не се виждаше. Тримата едва се вместиха в кабинката и след като вратата бе затворена, мълчаливият куриер натисна в тъмното един бутон и заговори.
— Тук сме, Сантос. Камелия. Вдигни ни.
— Камелия? — попита Джейсън.
