Беше малко след полунощ, когато Джейсън слезе от метрото в Аржантьой. Бе разделил деня на части, като разпределяше часовете между приготовленията, които трябваше да направи и търсенето на Мари. Прехвърляше се от един район на града в друг и изучаваше всяко кафене, всеки магазин, всеки голям или малък хотел, който можеше да си припомни от кошмара отпреди тринадесет години. Неведнъж беше ахвал, щом видеше от разстояние или в другия край на поредното кафене някоя жена в гръб, щом за малко мернеше нечий профил, а на два пъти — богата корона от тъмночервена коса, и всеки път му се струваше, че това е съпругата му. Винаги се оказваше, че не е Мари, обаче той започна да усеща безпокойството си и след като го беше осъзнал, бе в състояние да го контролира по-добре. Това бяха най-невъзможните моменти от деня; останалите бяха просто запълнени с трудности и чувство на неудовлетвореност.
Алекс! Къде, по дяволите, беше Конклин? Не можа да го открие във Вирджиния! Беше разчитал той да се погрижи за подробностите, като имаше предвид часовата разлика, и на първо място да направи прехвърлянето на средствата. Деловият ден на източния бряг на Съединените щати започваше в четири часа следобед парижко време, а в Париж оставаше по-малко от час за освобождаването и прехвърлянето на над един милион щатски долара на господин Симон в избрана от него банка в Париж. Което означаваше, че въпросният господин Симон трябваше да знае въпросната, още неизбрана парижка банка. Беше му помогнал Бернардин. Помогнал? Беше го направил възможно.
— На Рю дьо Гренел има банка, често използвана от Втори отдел. Там проявяват разбиране по отношение на часовете и в случай че отсъства някой и друг оригинален подпис, но не дават нищо за нищо и не вярват никому, особено ако е свързан с нашето благотворително социалистическо правителство.
— Искаш да кажеш, че ако парите ги няма, дори да пристигне при тях съобщение по телетипа, човек не може да ги получи.
— Нито су. И президентът да се обади, ще му кажат да отиде да си ги вземе в Москва, откъдето те твърдо смятат, че е.
— Тъй като не можах да се свържа с Алекс, прескочих банката в Бостън и се обадих на нашия човек в Кеймън Айлъндс, където Мари вложи основната част от парите. Той е канадец, банката също е канадска. Сега чака инструкции.
— Ще трябва да се обадя по телефона. В „Пон Роял“ ли си?
— Не. Аз ще те потърся.
— Къде си?
— Предполагам, че ти би казал, че съм една неспокойна и объркана пеперуда, прелитаща от едно смътно запомнено място на друго.
— Търсиш я.
— Да. Но не в това е въпросът, нали?
— Прости ми, но като че ли се надявам да не я намериш.
— Благодаря ти. Ще ти се обадя след двайсет минути. Беше отишъл на друго място, свързано със спомените им — Трокадеро и Пале дьо Шайо. Там, на една от терасите, го бяха простреляли; беше се завързала стрелба, по безкрайните каменни стъпала бяха тичали мъже, скривани от време на време от огромните позлатени статуи и високите струи на фонтаните; те бяха изчезнали в строго подредените симетрични градини, изчезнали от погледа му, а накрая и от обсега на оръжието му. Какво се бе случило? Защо си спомни Трокадеро?… Тогава Мари беше там… някъде там. Къде ли беше тя в този огромен комплекс? Къде? На една тераса, тераса! Близо до някаква статуя — коя?… На Декарт? Расин? Талейран? Статуята на Декарт беше изплувала най-напред в съзнанието му. Трябваше да я намери.
Беше я намерил и Мари я нямаше там. Бе погледнал часовника си; от разговора с Бернардин бяха минали почти четирийсет и пет минути. Беше се затичал надолу по стълбите, както мъжете от спомените му, за да намери телефон.
— Иди в Банк Норманди и попитай за мосю Табури. Той знае, че господин Симон възнамерява да прехвърли над седем милиона франка от Кеймън Айлъндс с гласово потвърждение чрез частния си банкер на островите. С удоволствие ще ти разреши да използваш телефона му, но, вярвай ми, ще таксува разговора ти.
— Благодаря ти, Франсоа.
— Къде си сега?
— При Трокадеро. Това е лудост. Имах страхотни усещания, нещо като вибрации, но нея я нямаше. Може би причината е в нещата, които не мога да си спомня. По дяволите, там май получих един куршум. Просто не знам.
— Отивай в банката.
Така и бе направил и трийсет и пет минути след обаждането му до Кеймън Айлъндс смуглият, постоянно усмихващ се мосю Табури потвърди пристигането на средствата. Борн бе поискал седемстотин и петдесет хиляди франка във възможно най-голямата деноминация. Те му бяха предоставени и хилещият се раболепен банкер го бе повикал дискретно настрани, по-далеч от бюрото, което беше доста глупаво, тъй като в кабинета нямаше никой, и бе заговорил тихо до прозореца.
— Има няколко страхотни възможности за закупуване на недвижимо имущество в Бейрут, повярвайте ми, знам това. Аз съм експерт по Близкия изток и тези глупави конфискации не могат да продължат много дълго. Mon Dieu, та така никой няма да остане жив! Градът отново ще стане Париж на Средиземноморието. Имоти за част от стойността им, хотели на смешни цени!
— Звучи интересно. Ще ви потърся.
