Лейди Джейн със сигурност вече е накарала летаргичните флот и парламент да се задействат. Крозиър я вижда как пише писма — до Адмиралтейството, до Арктическия съвет, до своите приятели и бивши ухажори в парламента, до кралицата и, естествено, до своя покоен съпруг — всеки ден, пише ги с безупречния си, строг почерк и говори на покойния сър Джон, казва му, че знае, че нейният любим още е жив и с нетърпение очаква неизбежната си среща с него. Вижда как тя казва същото на целия свят. Тя ще изпрати купища писма с първите спасителни кораби… с флотски кораби определено, но е много вероятно и с частни кораби, наети или с пари от топящото се състояние на лейди Джейн, или от дарения на обезпокоени и богати приятели.
Откъсвайки се от виденията си, Крозиър се опитва да се надигне върху леглото си и да се усмихне. Тресе се от студ като брамстенга по време на буря. Повръща в почти пълното ведро. После пада обратно върху пропитата от пот, вонящата на жлъчка възглавница, затваря очи и отново потъва във виденията си.
Кого щяха да изпратят, за да спаси „Еребус“ и „Ужас“? Кого ли вече бяха изпратили?
Крозиър знае, че сър Джон Рос ще напира да възглави всякаква спасителна експедиция в ледовете, но е наясно, че лейди Джейн Франклин ще пренебрегне стареца — тя го смята за простак — и ще предпочете племенника му, Джеймс Кларк Рос, с когото Крозиър беше изследвал моретата край Антарктида.
Младият Рос беше обещал на младата си годеница, че вече никога няма да потегли на изследователска морска експедиция, но Крозиър знае, че той не би отказал на молбата на лейди Франклин. Рос щеше да избере да тръгне с два кораба. Крозиър ги вижда как отплават с вдигнати платна през лятото на 1848 година. Крозиър вижда как двата кораба поемат на север от Бафинова земя, на запад през протока Ланкастър, откъдето сър Джон беше превел „Ужас“ и „Еребус“ преди три години — капитанът почти разчита надписите по носовете на корабите на Рос, — но след протока на Принц-регента, а може би след остров Девън сър Джеймс ще се натъкне на същия неудържим паков лед, който сега държи в плен корабите на Крозиър. През следващото лято протоците и каналите, през които ги водеха ледовите лоцмани Рийд и Бланки, още няма да са се разтопили напълно. Сър Джеймс Кларк Рос така и няма да се приближи на по-малко от триста мили до „Ужас“ и „Еребус“.
Крозиър вижда как корабите му се обръщат и се връщат в Англия през студената ранна есен на 1848 г.
Той стене, ридае и гризе яростно кожения каиш. Костите му се вледеняват. Плътта му пламти. Навсякъде по кожата го побиват тръпки.
Вижда с ясновидската си дарба, че през същата 1848 година Господна ще бъдат изпратени и други кораби, други спасителни експедиции, някои от които вероятно по същото време или дори по-рано от спасителната експедиция на Рос. Кралският флот се задейства бавно — с характерната за моретата ленивост, — но щом веднъж се задвижи, знае Крозиър, започва да прави всичко, което е по силите му. Ужасната припряност след прекалената мудност е обичайният начин на действие на флотата, добре познат на Франсис Крозиър от вече четири десетилетия.
В трескаво работещия си мозък Крозиър вижда през лятото да се изпраща поне още една флотска експедиция до Бафиново море в търсене на изгубената Франклинова експедиция и вероятно дори и трета експедиция, насочила се към нос Хорн, за да може евентуално да се срещне с другите спасителни експедиции край Беринговия проток и да продължи издирванията в Източна Арктика, на хиляди мили от местоположението на „Еребус“ и „Ужас“. Подобни мащабни операции ще продължат и през 1849 година и след това.
А сега е едва началото на втората седмица от 1848 г. и Крозиър се съмнява, че хората му ще оцелеят до лятото.
Ще бъде ли изпратена сухопътна експедиция от Канада по течението на река Макензи към арктическото крайбрежие, а после на изток към Земята на Уластън и Земята Виктория, за да търсят изгубените кораби, изхвърлени някъде покрай неуловимия Северозападен проход? Крозиър е сигурен, че и това ще стане. Подобна сухопътна експедиция няма никакви шансове да ги открие тук, на двайсет и пет мили северозападно от остров Крал Уилям. Тя дори няма да знае, че Земята на Крал Уилям е остров.
Ще обяви ли Първият лорд на Адмиралтейството в Камарата на общините награда за спасяването на сър Джон и хората му? Крозиър смята, че да. Но каква? Хиляда паунда? Пет хиляди? Десет хиляди? Крозиър зажумява и вижда ясно сумата — сякаш е написана на пергамент и е пред очите му — двайсет хиляди паунда, обещани на всеки, който „окаже ефективно съдействие в спасяването на живота на сър Джон и неговите подчинени“.
Крозиър отново се смее, което предизвиква нов пристъп на гадене. Той се разтреперва от студ, болка и от осъзнаването на явната абсурдност на виденията му. Корабът около него продължава да стене от натиска на леда. Капитанът вече не може да различава стоновете на кораба от своите собствени.
