Намира се в мрачната гостна на малка, претенциозно мебелирана американска фермерска къща в Хайдсдейл, щата Ню Йорк, на двайсетина мили западно от Рочестър. Крозиър никога не е чувал нито за Хайдсдейл, нито за Рочестър, щата Ню Йорк. Той знае, че видението му е от пролетта на тази година, 1848-а, вероятно само няколко седмици след настоящия момент. През тесния процеп между дръпнатите тънки пердета се виждат светкавиците на буря. Гръмотевиците разтърсват къщата.
— Майко, ела! — извиква едно от двете момичета, седнали около масата. — Уверяваме те, че ще намериш това за поучително.
— Ще го намеря за ужасяващо — казва майката, невзрачна жена на средна възраст, чието чело между силно опънатите назад посивяващи коси и тежките й смръщени вежди е разделено на две от постоянна вертикална бръчка. — Не знам как ви позволих дори да говорите за това.
Крозиър може само да се учудва на монотонния и грозен американски диалект. Повечето американци, с които се е познавал, са били или моряци от флотата на Съединените щати, или китоловци.
— Побързай, майко!
Момичето, което се обръща към майка си с такъв заповеднически тон, е петнайсетгодишната Маргарет Фокс. Тя е скромно облечена и привлекателна по онзи превзет и не особено интелигентен начин, характерен за няколкото американки, с които Крозиър е имал социални контакти. Другото момиче на масата е единайсетгодишната сестра на Маргарет, Катрин. По-младото момиче, чието лице едва се вижда под мъждукащата светлина на свещта, прилича повече на майка си, включително и в тъмните вежди, твърде силно опънатите назад коси и вече оформящата се бръчка на челото.
В процепа между прашните пердета проблясва светкавица.
Майката и двете момичета се хващат за ръцете около кръглата дъбова маса. Крозиър забелязва, че дантелената салфетка на масата е пожълтяла от времето. Трите жени затварят очи. Пламъкът на единствената свещ в стаята потрепва при поредната гръмотевица.
— Има ли някой тук? — пита петнайсетгодишната Маргарет.
Гръмък удар. Не светкавица, а удар, сякаш някой е стоварил върху масата дървен чук. Ръцете и на трите се виждат върху масата.
— О, Господи! — възкликва майката, явно готова да вдигне ръце и да закрие устата си от страх. Двете й дъщери я държат здраво, без да й позволяват да прекъсне кръга. Масата се разклаща от усилията им.
— Вие ли сте нашият водач тази вечер? — пита Маргарет.
Гръмко
— Да ни причините зло ли сте дошли? — пита Кати.
Две още по-гръмки
— Виждаш ли, майко? — пошепва Маги. Тя отново затваря очи и пита с театрален шепот: — Водачо, вие любезният господин Слипфут, с когото общувахме вчера, ли сте?
— Благодарим ви задето ни убедихте снощи в реалността на съществуването си, господин Слипфут — продължава Маги, говорейки така, сякаш се намира в транс. — Благодарим ви, че разказахте на майка ни подробности от нейното детство, казахте възрастта на всяка от нас и й напомнихте за шестото дете, което е починало. Ще отговорите ли на въпросите ни тази вечер?
— Къде е експедицията на Франклин? — пита малката Кати.
— Това ли е спиритическият телеграф, за който говорехте? — шепне майката.
Маги й изшътква. Почукването престава. Крозиър вижда, сякаш прониквайки с поглед през дървения плот на масата и памучните и вълнени платове, че двете момичета имат необикновени гъвкави стави и се редуват да щракат с палците на краката си. Смайващо силен звук за такива дребни пръстчета.
— Господин Слипфут казва, че сър Джон Франклин, за когото пишат във вестниците, че всички го търсят, е добре и той и хората му, които също са добре, но са много изплашени, се намират на корабите си в ледовете покрай остров, разположен на пет дни плаване на юг от мястото, където са зимували през първата година от пътешествието — произнася напевно Маги.
— Там, където са сега, е много тъмно — добавя Кати.
Чуват се още почуквания.
— Сър Джон моли жена си Джейн да не се тревожи — превежда Маги. — Той казва, че скоро ще се срещне с нея — на онзи свят, ако не на този.
— О, Господи! — възкликва отново госпожа Фокс. — Трябва да повикаме Мери Редфилд и господин Редфилд, и Лия, разбира се, и господи и госпожа Дюслър, и господин Хайд, и господин и госпожа Джуъл…
— Шшшт! — изсъсква Кати.
— Водачът ни не иска да говориш, докато Той ни води — прошепва Кати.
Крозиър стене и хапе кожения ремък. Спазмите, започнали в червата му, сега терзаят цялото му тяло. Той ту се тресе от студ, ту отмята одеялата.
Вижда мъж, облечен като ескимос — кожена парка, високи кожени ботуши и кожена качулка, подобна на тази на Безмълвната дама. Но мъжът стои на осветена дървена сцена. Много е горещо. Мъжът стои на фона на изрисувани лед, айсберги и зимно небе. Сцената е обсипана с фалшив сняг. Върху него лежат четири изнемогващи от жегата кучета с изплезени езици. Приличат на породата, използвана за впряг от гренландските ескимоси.
