От София Крозиър научи, че сър Джон се е превърнал, поне в очите на обществото, от „човека, изял обувките си“ в „човека, който не би наранил и муха“, а след това бързо е станал известен из целия Тасманийски полуостров като „мъж под чехъл“. Последната клевета, увери го София, се обясняваше с неприязънта на местните жители към лейди Джейн, както и към опитите на сър Джон и съпругата му да подобрят положението на аборигените и затворниците, които работеха при нечовешки условия.
— Нали разбирате, че предишните губернатори просто са давали под наем затворниците ни за осъществяване на безумните проекти на местните плантатори и градските магнати, прибирали са своя дял от печалбата и са си държали устата затворена — обясняваше София Кракрофт, докато двамата се разхождаха в сенчестите градини на губернаторската резиденция. — Чичо Джон отказа да играе тази игра.
— Безумни проекти? — каза Крозиър. Той остро усещаше дланта на София, която беше полегнала на ръката му, докато вървяха и разговаряха с приглушени гласове, сами в топлия сумрак.
— Ако някой собственик на плантация поиска нов път в земята си — каза София, — от губернатора се очаква да му заеме шестстотин — или хиляда — изтощени от глад затворници, които да работят от сутринта до след залез-слънце, с вериги на глезените и окови на китките, в тази тропическа жега, без вода или храна, и при всяко спъване или падане да бъдат бичувани.
— Мили Боже — каза Крозиър.
София кимна. Погледът й не се отместваше от белите камъни на градинската пътека.
— Секретарят на колонията Монтагю реши, че затворниците трябва да изкопаят една открита мина — макар че на острова не е намирано злато, — и те бяха изпратени да работят. Мината достигна дълбочина от четиристотин фута, преди проектът да бъде изоставен — тя непрекъснато се наводняваше, нивото на подпочвените води тук е много високо, разбира се, — и се заговори, че всеки изкопан фут от тази отвратителна мина е струвал живота на двама или трима затворници.
Крозиър се сдържа да не възкликне отново „Мили Боже“, но, честно казано, само това му мина през ума.
— Една година след като отпътувахте — продължи София, — Монтагю — тази невестулка, тази змия — убеди чичо Джон да уволни местния лекар, който беше много популярен сред тукашните свестни хора, по скалъпени обвинения в неизпълнение на задълженията. Това раздели колонията. Цялото обществено недоволство се изля върху чичо Джон и леля Джейн, макар че леля Джейн от самото начало възразяваше срещу уволнението на лекаря. Чичо Джон — вие знаете, Франсис, колко много мрази той конфликтите, още по-малко пък обича да налага наказания, затова толкова често казва, че не би наранил и муха…
— Да — отвърна Крозиър, — аз съм го виждал как внимателно изнася муха от трапезарията и я пуска на свобода.
— Чичо Джон послуша съветите на леля Джейн и възстанови лекаря на старата му длъжност, но така си създаде заклет враг в лицето на този Монтагю. Скандалите и обвиненията станаха публични и Монтагю всъщност нарече чичо Джон лъжец и слабак.
— Мили Боже — каза Крозиър, но всъщност си мислеше: „На мястото на Джон Франклин щях да извикам тоя негодник Монтагю на дуел и щях да вкарам по един куршум в топките му, преди да му пръсна мозъка.“ — Надявам се, че сър Джон го е уволнил.
— О, уволни го — отвърна София, усмихвайки се тъжно, — но след това положението се влоши още повече. Миналата година Монтагю се върна в Англия със същия кораб, който носеше и писмото на чичо Джон, съобщаващо за уволнението му, и за нещастие се оказа, че капитан Монтагю е близък приятел на лорд Стенли, държавен секретар за колониите.
„Да, губернаторът наистина здраво е загазил“, помисли си Крозиър, когато двамата стигнаха до каменната пейка в дъното на градината.
— Колко жалко.
— Повече, отколкото биха могли да си представят чичо Джон или леля Джейн — отвърна София. — Корнуолският „Кроникъл“ публикува дълга статия, озаглавена „Малоумното управление на полярния герой“. „Колониъл таймс“ обвини за всичко леля Джейн.
— Защо са нападнали лейди Джейн?
София се усмихна печално.
— Леля Джейн е същата като мен… нестандартна. Нали сте виждали стаята й в губернаторската резиденция? Предишния път, когато чичо Джон ви разведе наоколо, за да ви покаже имението?
— О, да — отвърна Крозиър. — Има превъзходна колекция. — Будоарът на лейди Джейн, части от който им беше позволено да видят, беше препълнен до тавана с животински скелети, метеорити, каменни фосили, аборигенски бойни тояги и барабани, дървени резбовани бойни маски, десетфутови гребла, с чиято помощ КНВ „Ужас“ сигурно щеше да плава със скорост петнайсет възела, безброй препарирани птици и поне една професионално препарирана маймуна. Крозиър никога не беше виждал нищо подобно в музей или зоологическа градина, камо ли в спалнята на дама. Разбира се, Франсис Крозиър беше виждал съвсем малко спални на истински дами.
