— О, да. Неописуем звук — абсолютно ужасен. Той кара жертвите им да застиват на място достатъчно дълго, за да може дяволът да отвори невероятно огромната си паст и да ги погълне цели. Единственият по-ужасен звук може би са писъците на жертвите му. Чувала съм как цяло стадо овце блее и реве, докато един-единствен дявол ги поглъща всичките една по една, оставяйки след себе си само едно копитце.
— Шегувате се — каза Крозиър, без да сваля напрегнатия си поглед от лицето й.
— Никога не се шегувам, когато става въпрос за дявола, Франсис — отвърна тя. Двамата отново яздеха под сенките на тропическа гора.
— Вашите дяволи ядат ли птицечовки? — попита Крозиър. Той зададе въпроса напълно сериозно, но се радваше, че нито Джеймс Рос, нито някой друг от екипажа му не се намира наблизо, за да го чуе. Въпросът звучеше абсурдно.
— Тасманийският дявол яде всичко — отвърна София. — Но на вас отново ви провървя, Франсис. Дяволът ловува само през нощта и ние, стига да не се изгубим така, че да не успеем да открием обратния път, ще сме видели Езерото на птицечовката — и самата птицечовка — и ще сме се върнали обратно в губернаторската резиденция много преди да се стъмни. Бог да ни е на помощ, ако по залез-слънце сме още в гората.
— Заради дявола ли? — попита Крозиър. Той искаше въпросът му да прозвучи весело и подигравателно, но долови напрежението в собствения си глас.
София накара кобилата си да спре и му се усмихна — искрено, ослепително, открито. Крозиър успя не особено грациозно да накара и своя скопец да спре.
— Не, скъпи мой — прошепна младата жена с придихание. — Не заради дявола. Заради моята
Преди Крозиър да успее да измисли подходящ отговор, София се засмя, пришпори коня си и препусна напред по пътя.
Останалото в бутилката уиски нямаше да стигне за две пълни чаши. Крозиър си наля по-голямата част от него, поднесе чашата към очите си и се взря в кехлибарената течност, в която танцуваше светлината на примигващия маслен фенер, закачен на стената. После бавно отпи.
Така и не успяха да видят птицечовката. София го беше уверила, че животинчето почти винаги може да бъде видяно в езерото — в малката водна окръжност с диаметър около петдесет ярда, намираща се на четвърт миля от пътя в гъстата гора — и че входът към дупката му се намира под изкривените, плъзнали по брега корени на едно дърво, но той така и не успя да види птицечовката.
Затова пък видя София Кракрофт гола.
Двамата си устроиха приятен пикник в по-сенчестия край на Езерото на птицечовката, постлаха на тревата скъпата памучна покривка, върху която подредиха кошничката за пикник, чашите и съдовете с храна, и се настаниха и самите те. За да не се развали ростбифът по време на сутрешната им езда, София беше наредила на прислугата да постави завитите във водоустойчива тъкан парчета в онова, което тук се ценеше повече от златото, а там, откъдето се връщаше Крозиър, не струваше нищо — в лед. В съдовете имаше още печени картофи и малки купички с вкусна салата. Освен това София беше донесла и една бутилка много добро бургундско вино заедно с кристални чаши от гравирания с гербове сервиз на сър Джон и изпи доста повече от капитана.
След като хапнаха, те се излегнаха на няколко фута един от друг и в продължение на един час разговаряха за най-различни неща, като от време на време поглеждаха към тъмната повърхност на езерото.
— Птицечовката ли чакаме, госпожице Кракрофт? — попита Крозиър при една кратка пауза в разговора им за опасностите и прелестите на арктическото пътуване.
— Не — мисля, че ако искаше да я видим, досега щеше да се е появила — отвърна София. — Чакам да мине малко време, преди да влезем да се изкъпем.
Крозиър я погледна озадачено. Той не беше взел със себе си бански костюм. Той
Продължавайки своята възбуждаща шега, тя се изправи, изтупа няколко сухи листа от тъмните си гаучо панталони и се огледа.
— Смятам да се съблека зад онези храсти и да вляза във водата през онази затревена издатина. Вие, Франсис, можете да се присъедините към мен, разбира се, или да откажете — в зависимост от личните ви разбирания за приличие.
Той се усмихна, за да й покаже, че е светски джентълмен, но усмивката му беше неуверена.
Тя отиде при гъстите храсти, без да погледне назад. Крозиър продължаваше да лежи на покривката, облегнат на лакът и с развеселено изражение на гладко избръснатото си лице, но когато видя как бялата блузка внезапно се издига нагоре и след това се озовава върху клоните на високия храст, лицето му застина. Но не и членът му. Под рипсените панталони и твърде късата жилетка мъжкото достойнство на Крозиър премина от стойка „свободно“ в „мирно“ само за две секунди.
Няколко секунди по-късно към блузата върху гъстия храсталак се присъединиха и тъмните панталони на София и някакви други бели, украсени с много волани нещица.
