Сигурно беше забелязала паниката в очите на Крозиър, който не знаеше дали да загребе яростно назад, или просто по някакъв начин да я предупреди за състоянието си на яростна възбуда, защото внезапно се спря насред замаха си — и той видя белите й гърди, които се полюшваха под водата, — кимна наляво и с лекота заплува към коренището.
Крозиър я последва.
Двамата се хванаха за корените — само на четири фута един от друг, но за щастие водата тук беше по-тъмна под нивото на гърдите, и София му посочи тъмния отвор на брега, под плетеницата от корени, който можеше да е вход на дупка или просто вдлъбнатина в калта.
— Това е дупка за лагеруване или ергенска дупка, не е гнездо — рече София. Раменете и ключицата й бяха толкова красиви.
— Какво? — рече Крозиър. Той се зарадва — и леко се изненада — че дар словото му се е върнало, но изобщо не остана доволен от странния си, приглушен глас и от факта, че зъбите му тракаха. Водата изобщо не беше студена.
София се усмихна. Кичур тъмна коса беше залепнал за една от острите й скули.
— Птицечовките правят два вида дупки — рече тихо тя. — Този тип — който някои естественици наричат лагерна дупка — се използва едновременно от мъжките и от женските освен през размножителния период. Тук живеят ергените. Дупката за гнездене се изкопава от женската специално за размножаване, а след като задачата е изпълнена, тя изкопава още една малка дупка, която изпълнява ролята на детска стая.
— А! — каза Крозиър, който стискаше корените толкова здраво, както му се беше случвало да се вкопчва във въжетата, намирайки се на височина двеста фута на някоя мачта по време на ураган.
— Знаете ли, птицечовките снасят яйца — продължи София — също като влечугите. Но майките отделят мляко също като бозайниците.
През водата се виждаха тъмните кръгчета в средата на белите кълба на гърдите й.
— Нима? — рече той.
— Леля Джейн, която също е нещо като естественик, вярва, че отровните шипове на задните крака на мъжките се използват не само при битките с други мъжки птицечовки и нашественици, но и за да могат да се задържат за самката, докато едновременно плуват и се чифтосват. Вероятно докато птицечовката е прилепена към партньора си, шипът не отделя отрова.
— Да? — каза Крозиър и се запита дали не е трябвало да каже „Не?“ Нямаше представа за какво разговарят.
Използвайки плетеницата от корени, София се придърпа по-близо до него, като гърдите й почти го докосваха. Тя постави хладната си длан — която се оказа изненадващо голяма — върху гърдите му.
— Мис Кракрофт… — започна той.
— Шшш — каза София. — Тихо.
Тя премести лявата си ръка от корена на рамото му и се отпусна върху него така, както се беше отпуснала върху корените на дървото. Дясната й ръка се плъзна надолу, премина по корема му, докосна десния му хълбок, след това отново се върна към корема и се плъзна надолу.
— О, боже — прошепна тя в ухото на Крозиър. Бузата й се притискаше към неговата, мократа й коса влизаше в очите му. — Отровен шип ли откривам тук?
— Госпожице Кра… — започна той.
Тя стисна с ръка. Повдигна се грациозно във водата и изведнъж силните й нозе се озоваха от двете страни на левия му крак, тя се отпусна върху него с цялата си топла тежест, притискайки се в тялото му. Крозиър леко повдигна крака си, за да й помогне да държи главата си над водата. Очите й бяха затворени. Бедрата й го обхващаха здраво, гърдите й бяха притиснати към неговите, а дясната й ръка започна да се движи леко по дължината на члена му.
Крозиър изстена, но това беше просто предупреждаващ стон, а не стон на облекчение. София тихо изпъшка, притиснала лице във врата му. Той почувства топлината и влагата между краката й, притиснати към бедрото и повдигнатия му крак. „Как е възможно нещо да е по-мокро от водата?“, зачуди се той.
Тогава София изстена на глас и Крозиър също затвори очи — съжаляваше, че не може да продължи да я гледа, но нямаше друг избор, — тя се притисна силно към него, повдигайки се нагоре, после още веднъж и още веднъж, а движенията й станаха по-бързи, по-настойчиви, по-умели и настоятелни.
Крозиър зарови лице в мократа й коса, докато трепереше и пулсираше във водата. Той си мислеше, че буйната еякулация няма да свърши никога, и веднага би се извинил за това пред София, ако можеше да говори. Вместо това отново застена и едва не изпусна корена, за който се държеше. И двамата се разлюляха във водата, потапяйки брадичките си под повърхността.
Онова, което изуми особено силно Франсис Крозиър в онзи момент — а тогава всичко във вселената го изумяваше и нищо не го притесняваше, — беше енергичното движение на таза й, бедрата й, които бяха обхванали здраво тялото му, бузата й, притисната към неговата, здраво стиснатите й очи и стоновете й. Можеха ли жените да изпитват същата наслада като мъжете? Някои от леките жени по пристанищата стенеха, но несъмнено го правеха само защото на мъжете им харесваше — беше очевидно, че те не изпитват нищо.
И все пак…
