Но щом я пъхнах в джоба си, се почувствах обременен, като че ли нещо дотогава химерично и мимолетно изведнъж бе станало осезаемо и реално. Каквото и значение да придавах на тази монета, това бе просто една заблуда, една глезотия.
Кармен ни последва до вратата, като се пъхна покрай стареца, за да ме изгледа с бдителен вид, явно все още неубеден в добротата ми. Представих си го как би реагирал, ако бе видял как пъхнах в джоба си монетата от кутията на прадядо му, как би ме следвал чак до пътя, изпълнен с мълчаливо негодувание. Не подозираше, че всъщност му бях задигнал една история, независимо каква измислица би му поднесъл старецът, ако му хрумнеше да го занимава с чудните свойства на монетата. Но сред вълнението от раздялата с мен Кармен забрави за намерението си и махна за довиждане, когато аз дадох на заден ход, за да изляза на пътя.
— Пожелавам ти много щастие в Африка! — провикна се старецът, докато стискаше малката ръчичка на Кармен в своята, трепереща като стрък на цвете.
Последната седмица, преди да напусна Мърси, посветих на изготвянето на окончателния доклад. Няколко дни никъде не излизах. Грижливо надписах и подредих всички материали, които бяхме събрали, включително касетите с интервютата и бележките към тях, фотографиите и документите, дори и картоните за азбучния указател. Като привърших със сортирането, се оказа, че притежаваме внушителен обемист архив, които имаше напълно официален вид, още повече че за подреждането му се наложи да поработя не по-малко, отколкото за първоначалното събиране на сведенията. Чудех се обаче, какви истини или измислици ще извлече професорът от всичко това. Може би събраното с толкова труд просто щеше да бъде оставено да събира прах в някой склад или канцелария, защото се е оказало без никаква стойност пред официалните институции и е годно да послужи единствено като доказателство за готовността на властите да проявяват внимание към една етническа общност.
Но когато трябваше да седна и да напиша придружителния доклад, ми се стори невъзможно да не спомена за безкрайните подробности, които никога дотогава не бяха дискутирани, за по-истинските неща, за по-фините нюанси, за по-вулгарните факти, за претенциозната мебелировка по домовете на хората, за това какво може да си споделят те по време на вечеря, за това какво таят в сърцата си. Най-интересните и по-нетипични интервюта, бяха по-трудни за употреба при написването на книгата, понеже не пасваха на нито един модел. Дори само докато обобщавах резултатите, се натъквах именно на онези изводи, които толкова се стараех да избегна, като например приравняването на всички различия, открити при десетките интервюта. Накрая се ограничих да сведа изводите до подчертаване на очевидното, като приложих статистически обработени данни, диаграми и коментари, за да се изяснят онези впечатления и нюанси, които не можеха да бъдат предадени само с цитиране на фразите от интервютата.
Работех в стаята си, но през цялото време не можех да забравя, че докато си седя кротко пред бюрото, навън баща ми и другите работници се трудят във фермата. Отделих записите от събеседванията с нашите хора — на леля Таормина и чичо Умберто и на баща ми, понеже смятах, че съм задължен да ги прослушам, макар че дните отминаваха, без да посегна към тях. Когато дойде ред на баща ми да даде интервю, аз го препратих към един от по-младите ни помощници, Филомена, като донякъде очаквах или поне се надявах, че той ще откаже да говори пред нея. Обаче ето че от касетите, които Филомена ми предаде в края на седмицата, си пролича, че и той е склонил да говори.
В крайна сметка се оказа, че от нашето семейство само леля Тереза е отказала да даде интервю. Това донякъде съответстваше на характера й, но можеше да се дължи просто на нейната дръпнатост или пък на нещо друго, като например прекалената й чувствителност по отношение на почтеността. Тя винаги се стараеше да не привлича вниманието към себе си и често полагаше големи усилия, за да не каже нещо неуместно. Може би защото предусещаше колко малко място се отделя на истината в подобни анкети. Следователно не бе изключено да се окаже, че аз през цялото време съм я подценявал, че не съм бил склонен да призная силата на характера й. Дори посещенията й при Рита, както и онова, което й бе разказала, сега започвах да възприемам в друга светлина, като дълготрайно овладяване на нашите семейни емоции, без да се вдига излишен шум. Може би доброволното й самоотричане от онова, което винаги у нея се е криело под повърхността, е било единственото средство да ни спаси всички от самите себе си.
