Прослушах записите на моите роднини едва след като приключих с доклада. Казаното от чичо Умберто се оказа напълно предвидимо; звучеше като благоразумен мъж, какъвто се стараеше да изглежда в очите на околните; говореше на своя трудноразбираем английски, с много идиоми, като успяваше да прикрива тревогите си. Леля Таормина пък звучеше още по-неразбрано, при това до такава степен, че дори аз се затрудних да схвана казаното от нея, като отначало се опитах да тълкувам буквално разказа й, но постепенно започнах да вниквам в това, което се криеше зад думите й.
— Отначало ни беше трудно с децата, заради езика и всичко останало. С по-големия всичко беше наред, но с по-малкия ми син се оказа по-трудно, понеже все се оплакваше, че децата в училище му се присмиват и други такива неща. Той искаше да му купим дрехи, каквито носеха другите, но в онези дни хич не бяхме добре с парите.
Аз останах удивен от това колко добре знаеше тя тези неща, колко много бяха споделяли синовете й с нея, всички ние бяхме живели заедно, ала аз въпреки това не бих доловил тези моменти на интимност, макар да имах толкова много спомени от нея и синовете й.
Прослушването на разговора с баща ми се оказа много мъчително. В него нямаше нищо от пресилената убедителност на чичо Умберто. Вместо това гласът на баща ми звучеше смирено, като единствената нотка, която отекваше в него, приличаше на кухото кънтене на камбана след последния удар. Контрастът между неговата интонация и тази на Филомена на места ставаше едва ли не комичен, сякаш звученето на техните гласове се разминаваше като в театрална сцена. Отговорите на баща ми напомняха на море, което тя трябваше да преплава, за да добие някаква яснота. Долавяше се осезаема топлота, когато баща ми заговаряше за Италия — нали той бе отраснал там. Изведнъж ставаше много по-приказлив, дори експанзивен, вероятно го мъчеше носталгията, която аз рядко бях долавял у него и която някак си не се връзваше с образа, който аз си бях изградил за него, защото си въобразявах, че е напуснал Италия без никакво угризение. Още по-сложно стана обаче, когато Филомена се зае да го разпитва за семейството му.
— Моят син пристигна, когато беше само на шест години. Бяха заедно с жена ми, но тя умря по време на пътуването.
Пауза.
— Извинете, ще кажете ли от какво умря жена ви?
Гласа на баща ми беше сподавен, долавяше се някакво вцепенение.
— Да.
Още едно подраскване по празната лента на касетата.
— А как е умряла? Да не е била болна? Или при нещастен случай?
— Умряла е при раждане.
Неуместният стремеж на Филомена да бъде докрай съвестна при изпълнението на задачата си ме подразни, понеже в такава малобройна и затворена общност като нашата тя не можеше да не знае какво е станало; ала въпреки това аз я бях избрал да интервюира баща ми точно защото все пак имаше вероятност от цялата ни група тя да е най-слабо запозната.
— Съжалявам — изрече тя, а после се върна към обичайния списък от въпроси. Останах с впечатлението, че ако бе продължила да го разпитва, баща ми просто щеше да продължи с откровенията си, докато стигне чак до края на историята, като ще отговаря на всеки неин въпрос със същото потискащо придържане към правилото винаги да се говори само истината.
Помислих си дали да не унищожа касетата с признанията на баща ми и въобще всичко записано за него — имаше интимни признания в отговорите му, които не можех да понеса, приличаше на отворена, незараснала рана, но не толкова заради думите му, колкото заради неспособността му да говори по-прикрито. Така се измъчих, че чак сърцето ме заболя. Но нещо в гласа му ми подсказа, че той е намерил мир в себе си и че умее да оглежда своя живот по-цялостно, отколкото мога аз, при това по съвсем необичаен начин. В нашата общност се бяха случвали стотици различни трагедии, а освен това имаше още толкова скандали, изневери, предателства, незаконни деца, както и едно стародавно убийство. И въпреки това земята не се разтвори, за да погълне грешниците, а хората около тях продължаваха да ги приемат и да живеят с тях, бележейки единствено защитна гранична линия около тях, като знак на респект към човешките слабости. Накрая оставих касетата там, където и беше мястото, понеже чувствах, че баща ми има право на това или може би просто би искал да я види там, толкова безвредна сред касетите на другите, след като въпреки очевидните моменти на притеснение бе дръзнал да разкаже как времето все пак бе успяло да приведе нашия живот в руслото на нормалното и удобно съществуване.
Когато настъпи денят на моето заминаване, баща ми ме откара до автогарата. Макар че беше делник, той бе облечен с празничните си дрехи — с най-хубавата от летните си ризи, с панталоните към костюма си, с най-добрите си обувки. Отново се чувствахме близки, както когато отивахме в неделя на църква, само ние двамата в предразполагащата към близост тясна вътрешност на колата.
— Този автобус ще те отведе ли чак до Отава?
— В Торонто ще трябва да се прехвърля на следващия.
— Аха.
