Двамата ми братовчеди — Роко и Доменико — също бяха върнати с по два класа назад. Така Роко се озова в пети клас, а Доменико — в трети. През първите месеци в училището аз преживях немалко горчиви моменти, защото ми идеше да потъна в земята заради тях. Не понасях задължението да седя до тях на седалката в автобуса, затова винаги се стараех да влизам вътре след тях, за да мога да си избера някое по-отдалечено място. Дразнеха ме гласовете им и външността им, техните панталони от рипсено кадифе с прекалено широки крачоли и копчета за ръкавели с формата на пеперуди или пък това, че майка им ги подстригваше като овчарчета. На мен поне двамата ми братовчеди ми изглеждаха странно непропорционални — Роко беше мускулест и широкоплещест, но за нещастие бе наследил от майка си малката като на невестулка глава. За разлика от него Доменико имаше широко лице, същото като на баща си, но тялото му беше вретеновидно като на някой герой от кинокомедиите. Идеше ми да потъна в земята от срам, като улавях присмехулните погледи на съучениците си, с които ги посрещаха и изпращаха. Помня и смущението, изписано по лицата на италианските ми роднини, но те не се досещаха, че сами са си виновни, заради невероятното си твърдоглавие, заради флегматичността си и нежеланието да се отърсят от странностите си, сякаш никак не се досещаха какво впечатление създават.
През първите седмици Роко на няколко пъти изскачаше от училищния автобус, за да повръща в крайпътната канавка. Неговото повръщано беше гъсто като вкиснат качамак и вонеше адски непоносимо. Веднъж той не успя да изскочи от автобуса и оплиска пътеката между седалките. Повърнатото от него започна да се стича под седалките, та се наложи шофьорът Шулц да спре автобуса и да почисти изцапаното.
Но Роко като че ли не се притесняваше кой знае колко от това, че му прилошаваше. Често го възприемаше едва ли не като шега, започваше да отговаря на италиански на другите момчета, когато те го обиждаха, а накрая се засмиваше гърлено. Като че ли за него всичко беше повод за шега — продължаваше да си прави сандвичи от нашия домашен хляб, онзи с дебелата кора, вместо да пазарува хляб от хлебарницата, както аз правех по заръка на леля Тереза. Казваше, че домашният хляб му бил по-вкусен. В училищния автобус продължаваше да сяда, където му хрумне, без да се съобразява с неписаната йерархия и с обидните подмятания на учениците от по-горните класове. Когато семейство Масакис се премести на номер 12 и 13 на Сайдбоард стрийт и децата им започнаха да пътуват с нашия автобус, аз се стремях и тях да избягвам, като оставях моята кутия със сандвичи на съседната седалка, за да не седне някой досадник до мен. Но Роко много бързо се сприятели с тях, като им говореше на своя невъзможен диалект въпреки подигравките на по-големите момчета. Той, заедно с брат си Доменико, просто престана да им обръща внимание, след което те постепенно започнаха да общуват с него, отначало просто от любопитство, а после почти приятелски.
— Знаеш ли какво означавало думата „уоп“9? — попита ме Роко, когато започна да поназнайва по малко английски. — Означавало готино италианско момче.
Оттогава нататък тази дума се превърна в нещо като дежурен повод за шеги между него и другите момчета; едно от тях, нещо като водач на групата, започна да нарича Роко свой най-добър приятел, като премяташе месестата си ръка през рамото му като негов предан защитник. Но Роко явно беше много доволен от новите си приятели, което само доказваше колко глупави бяха те.
