В тази атмосфера аз останах без нищо, без никаква награда за това, че се опитвах да следвам линията на предпазливото и логично поведение. През първия месец в училище, след като Роко и Доменико започнаха да ме дразнят, страдах много. Всеки път ставаше така през междучасията, когато заварвах Доменико да ме чака до задната врата, смълчан, начумерен, смутен и изпълнен с неясни очаквания. Дотолкова не можех да го понасям, че просто го изтиквах насила до стената на училището, за да не ми се пречка по пътя, след което бързо го отминавах. За миг ми се приискваше да размахам ръце от радост, защото усещах как нещо дълго сдържано в мен подобно на животно в клетка, най-после се бе освободило. Преди той да се блъсне в стената на коридора, ми стигаше да хвърля само един поглед към болезнената гримаса, отпечатана като беззвучен крясък върху лицето му, която бе признак не толкова на болка, колкото на внезапно осъзнатата истина за нашите отношения. Чувствах се донякъде предаден, както в този миг, така и след това, защото другите хлапета заставаха на неговата страна, щом се появеше дежурният учител. Смятах се за изигран, защото досега в мислите ми той беше само едно нищо. Вярвах, че мога да излея на воля омразата си върху него, при това без никакви вредни за мен последствия. По-късно, когато той си намери други приятели и започна да ме избягва, всеки негов успех дори и най-скромният, възприемах като обвинение срещу моята неприязън към него. През пролетта Доменико придоби известност като майстор в играта на топчета, дори се зае да организира по-сложни игри с кутии за обувки и кутии за бира от бяло тенеке. Събираше всякакви видове топчета, за да ги разменя срещу шоколад или чипс, които носеше у дома за сестра си и за себе си. Веднъж дори спечели една малка препарирана птичка и после я показа на сестра си, за да й докаже колко умело се справя с всичко.
У дома ние работехме заедно в оранжерията след учебните часове, като събирахме марулите през есента и доматите през зимата; но после, през лятото, аз пак бях оставен у дома да наглеждам Фиорина и бебето, докато другите се трудеха на полето. Когато оставахме само ние тримата, къщата сякаш се вцепеняваше, като че ли времето беше спряло хода си. Всеки час ми се струваше безкрайно дълъг. Мислех си, че няма как да преценя кое е нормално и кое — не, защото вечно ще се люшкам между отегчителното си детство, като едновременно с това ще съжалявам за отминалите години, недоволен, че ми възлагаха да стоя в къщата и да върша момичешка работа, опасявайки се, че ще се случи някаква беля. Понякога бебето ме объркваше с необяснимата си безучастност и смълчаност, сякаш бе усетило безразличието, с което другите се отнасяха към него. Сега вече сестричката ми не беше съвсем малко и безпомощно бебе, понеже можеше да пълзи и да изговаря няколко думи, но продължаваха да не я зачитат, както си беше още от нейното раждане. Ако се опитах да я заговоря, тя имитираше думите, които аз упорито й повтарях, като ги разместваше, сякаш водеше съвсем друг разговор със съвсем друг човек. Започнах да я наричам Рита — единствените две срички от името й, които тя можеше да произнася. Шепнех й ги напевно, за да ги запомни по-лесно. Но тя често изпадаше в някакво необяснимо лениво и отпуснато състояние подобно на транс. Отдаваше се единствено на своите непонятни за мен игри с играчките, куклата и възглавницата, която леля Таормина избродира с маниста за нея. Всичките ми опити да привлека вниманието й се оказваха обречени на пълен провал.
